Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 272

Или беше просто от човека? Нямаше непочтителност у него, честно казано, само откровена прямота. Той отвърна сериозно и малко навъсено:

— Аз ви служих, ваше величество. По всякакъв възможен начин тук. Стар човек съм. Сарантион е много далече. Не разполагам със сили, които може да са ви от помощ там.

— Но имаш мъдрост. Тайни изкуства и вярност… все още го вярвам.

— И сте права да вярвате в последното. Желая не повече от вас Батиара отново да затъне във война.

Тя прибра с ръка един развят кичур. Вятърът плющеше безмилостно в лицето й.

— Значи разбираш защо съм тук? Не заради собственото си спасение. Това не е… бягство.

— Разбирам — отвърна Зотик.

— Въпросът не е кой управлява във Варена. Важен е Сарантион. Никой от онези в двореца няма и най-малко разбиране за това.

— Знам — отвърна Зотик. — Ще се унищожат взаимно и ще се отворят за Изтока. — Помълча. — Мога ли да попитам какво се надявате да постигнете в Сарантион? Споменахте за връщане у дома… как бихте могла, без армия?

Труден въпрос. Не знаеше отговора.

— Има армии… и армии. Има различни нива на подчиняване. Знаеш какво представлява днес Родиас. Знаеш какво… сме му причинили, когато сме го завладели. Възможно е да успея да направя така, че и Варена, и целият полуостров да не бъдат съсипани. — Замълча. — Възможно е дори да успея да ги спра. Все някак.

Той не се усмихна, нито го отхвърли. Каза само:

— Все някак. Но тогава и вие няма да се върнете, нали?

И за това беше мислила.

— Може би. Бих платила тази цена всъщност. Алхимико, ако знаех всички пътища към онова, което ще бъде, нямаше да те моля за съвет. Остани с мен. Знаеш какво се опитвам да спася.

Той отвърна с поклон, но отклони подновената молба.

— Знам, ваше величество. За мен беше висока чест, и си остава, че ме поканихте.

Преди десет дни беше това. Заповядала бе да го доведат при нея под невинния претекст да й предложи още веднъж заклинанията си от полусвета, които да утешат душите на мъртвите в гробната могила от чумата — и духа на баща й също, с приближаването на деня на помена. За първи път той бе дошъл в двореца преди повече от година, когато бе вдигната могилата.

Помнеше го от тогава: не млад мъж, но проницателен, сдържан и вдъхващ доверие. Никакви хвалби, никакви обещания за чудеса. Езичеството му означаваше малко за нея. До не толкова отдавна самите анти бяха езичници в тъмните лесове на Саврадия и просмуканите с кръв поля край тях.

Разправяха, че Зотик разговарял с духовете на мъртвите. Затова го беше поканила преди две лета. Беше по времето на всеобщ страх и скръб: чума, дивашкото нахлуване на инициите след нея, кратка кървава гражданска война, когато баща й умря. Нуждата от изцерение беше отчаяна, и от утеха, навсякъде, където можеше да бъде намерена.

Гизел потърси всякаква форма на помощ в онези първи дни на трона, за да усмири живите и мъртвите. Заповяда на този човек да добави и своя глас към онези, които трябваше да утешат духовете в гробната могила зад храма. Беше се присъединил към хейромантите с техните островърхи, изписани с тайнствени знаци шапки и пилешки вътрешности в двора една привечер, след като клириците бяха изрекли молитвите и благочестиво се бяха прибрали. Не знаеше какво бе извършил или казал там, но й донесоха, че последен напуснал двора под двете изгрели луни.