Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 271

Чу стъпки на палубата зад себе си. Придружителките й бяха долу, и двете изнемощели от морската болест. Тук тя разполагаше с шестима от телохранителите си. Само шестима, които да я придружат и без Фарус, безмълвният, който толкова искаше да е до нея — но той винаги беше стоял до нея и заблудата щеше да се провали, ако не бе останал в двореца.

Този, който се приближи сега, не беше от охраната й, нито корабният капитан, мъж вежлив и почтителен в нужната мяра. Беше другият, онзи, когото бе поканила в двореца, за да й помогне да осъществи това бягство, мъжът, който й бе обяснил защо Фарус трябва да остане във Варена. Спомни си как заплака тогава.

Тя извърна глава и го погледна. Среден ръст, дълга сиво-бяла коса и брада, грубовато лице и дълбоко хлътнали сини очи, носеше кривак от ясеново дърво. Беше езичник. Трябваше да е — заради всичко друго, което беше.

— Вятърът е добър, казаха ми — заговори й Зотик, алхимикът. Гласът му бе дълбок и напевен. — Бързо ще ни отнесе до Мегарион, ваше величество.

— И там ще ме оставиш?

Грубо, но нямаше голям избор. Нуждаеше се отчаяно от някои неща; точно сега не можеше да говори за попътни ветрове. Всичко, всеки, който можеше да се окаже интрумент, трябваше да го превърне в свой инструмент, стига да може.

Алхимикът с обруленото, набръчкано от възрастта лице спря до перилото, на почтително разстояние от нея. Потръпна и се загърна още по-плътно в наметалото си, преди да кимне.

— Съжалявам. Както казах на тръгване, трябва да уредя някои свои неща в Саврадия. Благодарен съм за това пътуване. Освен ако вятърът не се усили много, в който случай стомахът ми ще поуталожи благодарността. — Усмихна й се.

Тя не му отговори. Можеше да накара войниците си да го вържат, да не го пуснат да слезе в Мегарион; съмняваше се, че моряците на императора ще се намесят. Но какъв смисъл щеше да има от това? Можеше да овърже тялото му с въжета, но не и сърцето и ума му към себе си, а точно това й бе нужно от него. От някого.

— Но не толкова благодарен, че да останеш със своята кралица, която се нуждае от теб?

Не прикри упрека си. Бе научила, че на младини се е увличал по жени. Зачуди се дали не би могла да измисли нещо, за да го задържи. Девствеността й можеше ли да се окаже примамка? Сигурно бе лягал с девици, но едва ли беше спал с кралица, помисли си Гизел с горчивина. Болеше я, докато гледаше как сивият бряг се смалява и се слива със сивото море. Там сега, в родния град, всички щяха да са в храма, щеше да започва поменът на баща й, под свещи и светилници.

Алхимикът не извърна очи, макар погледът й да беше леденостуден. Дали това не беше първата цена, която плащаше, първата от многото, които й предстоеше да плати, помисли си Гизел… това, че кралица, отплавала на кораба на друг владетел, само с шепа войници и изоставила трона си, за да се домогват други до него, не може повече да внуши покорство и дълг?