Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 274

— За мен е висока чест. — И попита: — Къде?

— В Сарантион — отвърна тя открито. — Има кораб.

И разбра, че най-сетне го е изненадала. Изпита някакво дребно задоволство, наред с дълбоката до костите тревога, която не я напускаше, съпътстваше я като сянка или дух от полусвета всеки ден и всяка нощ.

Беше го питала дали може да убие заради нея. Само веднъж, преди, когато бяха вдигнали чумната могила. Тогава бе задала въпроса небрежно, просто за сведение. Този път не беше така, но отговорът му бе почти същият.

— С оръжие — разбира се, макар че не притежавам голямо умение. С отрови също, но не с такава готовност, с каквато биха го направили мнозина, които можете да призовете. Алхимията превръща нещата, ваше величество, няма претенции за силите, които й приписват шарлатани и хейроманти.

— Смъртта също е превращение на живота, нали? — каза тя.

Помнеше усмивката му, сините очи, спрели се на лицето й, неочаквано нежни. Трябваше да е бил красив мъж някога; всъщност все още беше. Хрумна й, че алхимикът може би е обременен с някакво свое бреме. Можеше да го разбере, но нямаше да го признае по никакъв начин. Кой в света на Джад не живееше със своите скърби?

Той каза:

— Може и така да се погледне, и иначе, ваше величество. Може да се погледне като на едно и също пътуване в различно наметало. Трябва ви — промълви с променен тон — поне един ден и една нощ извън тези стени, преди да открият, че ви няма, ако искате да стигнете до Миласия невредима. Ваше величество, това налага някой, комуто вярвате, просто да се престори на кралицата в деня на церемонията.

Беше умен. Точно умен човек й трябваше. Продължи. Тя го слушаше.

Щеше да може предрешена да напусне града на втората нощ на Дикания, когато градските порти стоят отворени за празненствата. В светилището щеше да е тежко забулена в бялото на пълния родийски траур, което щеше да позволи някоя друга да заеме мястото й. Можеше да заяви намерение да се оттегли от публични срещи в покоите си в деня преди освещаването, за да се моли за душата на баща си. Охраната й — малка, грижливо подбрана група — щеше да я чака извън стените и да се събере с нея на пътя. Една-две от придворните й можели да чакат с тях, каза й. Все пак щели да й трябват една-две слугини, нали? Двама други слуги биха могли, самите те предрешени в празнично облекло, да минат през крепостните стени с нея сред нощната суматоха на Дикания и да се присъединят към останалите отвън. Можели дори да се съберат, каза й, в неговата крайградска къща, стига това да било приемливо за нея. След това трябвало да препуснат към Миласия като фурии. Можело да стане за една нощ, един ден и една вечер. Половин дузина стражи щели да могат да я опазят невредима по пътя. Можела ли да язди така, попита я.

Можеше. Беше от народа на антите. Бе на седлото от малко момиче.

Не толкова отдавна.

Накара го да повтори плана. Той добавяше подробности, стъпка по стъпка. Самата тя промени някои неща, вмъкна други. Налагаше се — той не познаваше достатъчно добре реда в двореца. Добави и женско оплакване, като още едно извинение за оттеглянето си преди храмовата церемония. Сред антите съществуваше древен страх от женската месечна кръв. Никой нямаше да я възпрепятства.