Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 270

В мига, в който един мъж и една жена, които бе обичала от детството си, загиваха в посветения на баща й храм, кралицата на антите стоеше, загърната в кожено наметало, на кърмовото перило на кораб, изпънал платна на изток от Миласия през бурното море. Взираше се назад, към брега на северозапад, където трябваше да е Варена, някъде там, далече зад поля и гори. В очите й нямаше сълзи. Имало беше преди, но тук не беше сама, а за да прояви една кралица видима скръб, е нужна самота.

Горе, на главната мачта на гладкия лъскав кораб, подмятан от силния вятър, се вееше пурпурен лъв и слънчев диск на синьо поле: знамето на Сарантийската империя.

Шепата имперски пасажери — куриери, военни, данъчни служители, инженери — щяха да слязат в Мегарион и да благодарят на Джад за безопасното пътуване през вятър и пенести вълни. Твърде късно беше за плаване, макар и на късото разстояние през залива.

Гизел нямаше да е сред напускащите кораба. Тя плаваше по-надалече. Отплаваше към Сарантион.

Почти всички други на борда бяха като параван, маска, която да заблуди антските пристанищни служители в Миласия. Ако този кораб го нямаше в залива, другите пътници щяха да поемат по имперския път на северозапад до Саврадия и после отново на юг до Мегарион. Или пък щяха да вземат някой друг, не толкова луксозен, ако преценяха, че морето е безопасно за бърз преход през залива.

Този кораб, снабден с опитен екипаж, беше стоял на котва пред Миласия в очакване само на един пасажер — стига тя да реши да отплава.

Валерий Втори, Святият на Джад император на Сарантион, беше изпратил строго поверителна лична покана на кралицата на антите в Батиара, в която й предлагаше да посети великия Град, седалище на империята, славата на света, за да бъде удостоена там с високи почести и може би да обсъдят въпроси, засягащи жизнено Батиара и Сарантион в света на Джад — такъв, какъвто бе той в онази година. Кралицата беше предала — дискретно — преди шест дни на капитана на кораба в залива на Миласия, че приема.

В противен случай щеше да бъде убита.

Навярно бездруго щеше да умре, мислеше си Гизел, загледана назад над увенчаното с бели гребени море към отдалечаващия се роден бряг, и избърса сълзите, причинени от вятъра при кърмата, но само от вятъра. Сърцето я болеше като рана и мрачният, строг лик на баща й беше в ума й, защото знаеше какво щеше да помисли и да каже той за това бягство. Беше скръбно. Скръбно като всички други неща в живота й.

Качулката й се отвя назад от порива на соления вятър и откри лицето й за стихиите и за хорските очи, косата й се развя. Все едно. Хората на борда знаеха коя е. Нуждата от пълна предпазливост бе приключила, щом корабът вдигна котва с утринния отлив и я отнесе далече от трона, от народа й, от живота й.

Имаше ли път за връщане? Имаше ли спасителен курс между скалите на жестокия бунт у дома и тези на изток, където почти със сигурност чакаше армия, готова да си възвърне Родиас? И ако имаше такъв курс, ако той съществуваше в божия свят, щеше ли да е достатъчно мъдра, за да го открие? И щяха ли да й позволят да живее толкова дълго?