Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 266

Мъжът с кафявата брада и широките рамене, който стана тъкмо когато духовниците щяха да започнат литургията, беше Агила, магистърът на конницата, макар че Пардос щеше да го научи едва по-късно. Едрият ант направи две широки крачки с тежките си ботуши към олтара, покрай кралицата, и отметна обшитото си с кожа наметало пред очите на всички в храма. Беше запотен, зачервен — и носеше меч. Ръцете на духовниците останаха вдигнати във въздуха като забравени. Други четирима мъже, видя Пардос с разтуптяно вече сърце, също станаха от задния ред на кралския отсек и закрачиха по пътеките между редиците пейки. Наметалата им също бяха отметнати; видяха се четири меча и миг след това изсвистяха от ножниците. Това беше ерес, насилие. По-лошо.

— Какво правите?! — извиси се пронизителен и гневен гласът на дворцовия свещеник. Кралица Гизел не помръдна на стола си, забеляза Пардос. Едрият брадат мъж стоеше почти пред нея, но с лице към множеството в храма.

Чу как Марциниан промълви с тиха въздишка:

— Джад да ни опази. Стражата й е отвън. Разбира се. Разбира се. Пардос знаеше за слуховете, страховете и заканите — всички ги знаеха. Знаеше, че младата кралица никога не поема храна или напитка, ако не са приготвени от доверените й хора и опитани първо от самите тях, че никога не излиза, дори вътре в двореца, без отряд въоръжена охрана. Освен тук. В храма: забулена в траур, в деня за помен на баща й, пред очите на хора, и знатни, и низши, на светите духовници и гледащия отгоре бог, в свято пространство, където оръжието бе запретено, където можеше да приеме, че е в безопасност.

Ала не можеше.

— Какво ще каже Батиара — изхриптя мускулестият потен мъж, без да обръща внимание на свещеника, — за измяната? Как постъпват антите с владетели, които им изменят? — Думите прокънтяха дрезгаво в святия храм, извисиха се към купола.

— Какво говориш? Как смеете да влезете с оръжие в храм? — Същият духовник. Смел човек, помисли Пардос. Твърдяха, че Сибард се опълчил на самия император на Сарантион по въпрос на вярата, писмено. Нямаше да се уплаши и тук, помисли Пардос. Собствените му ръце трепереха.

Брадатият ант бръкна в наметалото си и извади вързани на свитък пергаменти.

— Имам документи! — извика. — Документи, доказващи, че тази лъжлива кралица, лъжлива дъщеря, лъжлива блудница се е подготвяла да ни предаде всички на инициите!

— Това е нагла лъжа — със смайваща сдържаност заяви Сибард, докато ропотът на изуменото множество се надигаше в храма. — А дори и да не е, не тук е мястото за разпра.

— Млъкни, скопено пале на блудница! Антските воини са тези, които решават кога и къде една лъжлива кучка ще срещне съдбата си!

Пардос преглътна с усилие. Беше слисан. Думите звучаха дивашки, недопустимо. Тази, която описваше така, все пак беше кралицата.

А след това много бързо, почти едновременно се случиха две неща.

Брадатият мъж извади меча си, а един още по-грамаден мъж с бръсната глава зад кралицата се надигна, пристъпи напред и се озова точно пред нея. Лицето му беше безизразно.