Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 264

След време бяха направени няколко твърде явни аналогии и немалко сложни, противоречиви поуки бяха извлечени от жестоките събития през едно утро, започнало студено, ветровито и сиво, продължило в осветено пространство за свещи и молитви и завършило с кръв на олтара и слънчевия диск зад него.

Пардос вече бе решил, че това е най-важният ден в живота му. Дори наполовина бе решил, леко поуплашен от необятността на тази мисъл, че би могъл да се окаже завинаги най-важният ден в живота му. Че нищо, никога, няма да може да се сравни с тази сутрин.

Седеше с Радулф, Куври и другите — седяха, не стояха! — в отсека, заделен за занаятчии: дърводелци, каменоделци, зидари, майстори на метални изделия, на стенописи, стъклари, творци на мозайка и всякакви още.

През последните няколко дни, по нареждане на кралския двор, работници бяха донесли и грижливо бяха подредили дървени пейки из цялото светилище. Беше странно усещане — да седиш в място за преклонение. Облечен в нова кафява туника — Марциниан беше купил нови дрехи на всички за това утро, — Пардос отчаяно се мъчеше едновременно да изглежда спокоен и зрял и да вижда всичко, което става във всеки изтекъл момент.

Знаеше, че трябва да се постарае да изглежда сдържан: вече не беше чирак. Вчера следобед Марциниан бе подписал документите — неговите, на Радулф и на Куври. Те вече официално ги освидетелстваха като майстори, можеха да служат при всеки творец на мозайки, който ги наеме, и дори — макар че това щеше да е глупаво — сами да си търсят поръчки. Радулф се връщаше в родната си Баяна — винаги бе твърдял, че ще го направи. В този летен курорт щеше да си намери много работа. Беше родиец, семейството му се познаваше с разни хора. Пардос беше от антите и не познаваше никого извън Варена. Двамата с Куври щяха да продължат да работят с Марциниан — и с Криспин, стига някой ден да се върнеше от бляскавия и опасен Изток. Пардос не бе очаквал толкова остро да му липсва човек, който редовно го бе заплашвал, че ще му счупи ръцете и краката, но така си беше.

Марциниан ги беше учил на търпение, дисциплина, ред, на равновесието между въображаемо и възможно. Криспин го беше учил да вижда.

Сега той се стараеше да приложи тези уроци, като наблюдаваше цветовете на грубоватите антски първенци и на присъстващите тук знатни родийци, мъже и жени. Жената на Марциниан беше с шал с удивително тъмночервен цвят над тъмносивата роба. Приличаше на лятно вино. Майката на Криспин, от другата страна на Марциниан, бе облечена в дълго синьо наметало, толкова тъмно, че бялата й коса над него сякаш сияеше на светлината на свещите. Авита Криспина беше мъничка жена, сдържана, с изправен гръб, ухаеше на лавандулов цвят. Беше поздравила Пардос, Радулф и Куври по име, когато влязоха, и им беше поднесла благопожеланията си: никой от тях не беше имал и представа, че знае за съществуването им.