Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 37

Кинжала се изкиска.

— Част от това уважение се дължеше и на теб — продължи Корди, — защото си жена и накара всинца да разберат колко много си допринесла за всичко. — Той ме погледна в очите. — Но сега това, че си жена, ще е препятствие.

— И преди съм била сама, Корди. — И тогава не знаех и миг щастие. Но щастието е създание, което лесно се изплъзва. То не ти се полага по рождение. Нито е нещо, което очаквам, но го приемам, когато му се натъкна. А междувременно мога да се задоволя и с властта. — А Джах си има слабости. Той е уязвим. Ето там са моите хиляда войници. Всеки от тях ще ти каже, че при Деджагор Джах ни заряза. Ако не бе постъпил така, щяхме да победим.

Лебеда ме изненада.

— Наблюдавахме битката. Видяхме. Както и много от мъжете, които се върнаха. Дори и някои от войниците на самия Джах го признават.

— Слабост — рече Корди. — Но това няма да го съкруши.

Гопал ми напомни, че трима от Шадарите успяха да избягат. Вярно беше. И щяха да изтърчат право при господаря си, и той несъмнено щеше да предприеме нещо. Но се съмнявах, че ще е веднага. Той беше колеблив. Щеше доста да се тревожи, преди да се реши.

— Връщай се в лагера, Лебед. Елате. Гопал, води пленниците. — И пришпорих с всички сили жребеца напред.

— Свирете тревога и отбой — наредих аз на войниците при северната порта. — Нараян! Рам!

Те притичаха.

— Какво има, Господарке?

— Потегляме. Веднага. Ще форсираме. Подгответе хората. Натоварете по-голямата част от имуществото на конете. Погрижете се всеки войник да носи храна. Няма да спираме да се храним. По-живо.

Те хукнаха.

Беше ранен следобед. Оттук Годжа отстоеше на четирийсет мили — десетчасов поход, ако вървяхме в темпо. Ако нощта не беше много тъмна. Не би трябвало да бъде, стига да не се заоблачеше. Лунният сърп щеше да изгрее един час след залез-слънце. Светлината нямаше да е ярка, но може би щеше да е достатъчна.

Роговете, които бяхме взели от кавалерията на Господарите на сенките, продължаваха да свирят отбой. Постовите дотичаха. Бандата, която бях оставила по-нагоре на пътя, пристигна. Лебеда и Корди се впечатлиха от хаоса.

— Добре си ги обучила — отбеляза Бесния Корди.

— Предполагам.

— Какво си намислила? — попита Лебеда.

— Да атакувам Годжа, преди Джах да успее да реагира.

Той изстена.

— Проблем ли имаш с това?

— Само че сме яздили чак дотук. Още четирийсет мили, и гръбнак няма да ми остане.

— Ходи пеш тогава. Синдху! Ела тук. — Дръпнах здравеняка встрани и му дадох нареждания. Той тръгна усмихнат, събра две дузини хора с издръжливи стомаси, повечето — негови приятелчета, и прекоси потока. Изпратих още един човек да събере коловете, които използвахме при обучението като пики и копия.