Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 35

Намериха главите.

— Искате ли да ги преброим? — попита Кинжала.

— Не. Да го оставим на приятелите ни.

Пушека започна да надава протестни викове.

— Все още ли имаш мерак да препуснеш с твоята горда красавица?

Лебеда не можа да измисли бърз отговор.

— Май започвам да проумявам гледната точка на Пушека. Не ме карай да я предизвиквам.

— Има само една миля до техния лагер направо по пътя — обади се Кинжала.

— Благодаря, ще заобиколим — изсумтя Лебеда.

След като прекосиха брода, Корди предложи:

— Ами ако отидем по-нататък нагоре по реката и слезем, все едно нищичко не знаем за тук? Да видим какво ще кажат, ако просто влезем.

— Стига си хленчил, Пушек — рече Лебеда. — Карай да върви. Нямаш избор. Прав си, Корди. Това ще ни подскаже дали тя смята да играе игрички.

Яздиха на север, докато не се оказаха зад един хълм, завиха на запад по пътя, а после на юг. Вече почти бяха стигнали обратно до възвишението, когато Бесния Корди, който водеше, изкрещя:

— Тревога!

XIV

Прекосихме потока и навлязохме в гората — водехме конете си подир Синдху, който оглеждаше наоколо, докато не опознае всяка клонка и листенце от околността. Той ни поведе по лъкатушна ловна пътека, която вървеше успоредно на потока и водеше на запад. Зачудих се какво ли е станало с дивеча — не бяхме видели нищо по-едро от катерица. Няколко тукашни елена биха облекчили проблема с храната, макар че нито изповядващите култа на Гуни, нито тези на Шадар се докосваха до месо.

Вървяхме дълго. Спътниците ми мрънкаха и се заяждаха.

Наблюдателният пост се намираше в горичката на върха на един хълм, за да може да се следят събитията в нашия лагер. Грешен ход от моя страна. Планирах твърде напред. Ако се бях усетила, щях да сложа там на пост цял отряд. Външните постове бяха твърде разпръснати и не можеха да забележат всичко, което щъкаше из областта, дори и хората да не се криеха. Бегълци непрекъснато се промъкваха през тях и оставяха следи.

Имах доста добра представа какво ще намеря на върха на този хълм. Някого от северните краища, чул мълвата и се притеснил, че може да съм закъсала. Бях добра плячка за Господарите на сенките и за всеки, който се изпречеше помежду ни.

Прекосихме потока няколко мили по-надолу по течението, където от хълма не можеха да ни видят, върнахме се на изток и открихме, че през последната трета от милята нямаше как да приближим горичката, без да ни забележат.

— Остава ни само да препуснем право нататък — казах аз на хората. — Хайде, без да бързаме. Може би не ще побегнат, докато се приближим дотолкова, че да няма как да се измъкнат.

Не знаех дали умеят да се владеят — вълнението пак ги бе обзело. Нахъсани, уплашени и нетърпеливи.

— Да вървим.

Бяхме прекосили половината от откритото пространство, когато стражите изпърхаха като пъдпъдъци.

— От култа на Шадар са — отбеляза някой.

Да. Шадари на коне и в униформа — екипирана кавалерия.

— Хората на Джахамарадж Джах! — възкликнах.

Мъжете запсуваха. Дори и поклонниците на Шадар.

Джах бе Върховният жрец на Шадар в Талиос — това бе работа на Знахаря. Джах обаче не изпълни дълга си към него по време на битката при Деджагор и напусна бойното поле заедно с кавалерията си, докато изходът на боя беше под въпрос. Повечето войници ги видяха как бягат, или поне подочуха за това. Аз прокарвах идеята, че щяхме да спечелим битката, ако жрецът бе отстоял позициите си.