Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 31

— Не е много ясно. Но лейтенант Могаба може и да знае.

Не беше заради казаното, а нещо в начина, по който го каза, заради гласа, който използва. Той потръпна. И повярва. Могаба се държеше странно и потайно още откакто се свърза с Отряда. Как ли постъпваше той сега с традициите на наемниците?

— Поклонниците на Кина идват тук два пъти годишно. След месец е техният Празник на светлините. Трябва да сме приключили преди това.

Обезпокоен, Знахарят попита:

— Но защо сме тук?

— Възстановяваме здравето си. — Тя се разсмя. — Тук няма да ни досаждат. Всички отбягват това място. Когато те излекувам, ти ще ми помогнеш. — Все така в добро настроение, тя отметна качулката си.

Нямаше глава.

Вдигна сандъчето, което винаги носеше със себе си — очукано, педя дълго и широко, и отвори една вратичка. От нея погледна лице. То бе красиво, като лицето на неговата любима, макар да не бе толкова повехнало от грижи и да му липсваше живецът.

Невъзможно.

Стомахът му пак се сви. Той си спомни деня, в който тази глава бе отделена от тялото си и лежеше в прахта, взряна в него и в Господарката. Нейната сестра. Ударът бе съвсем заслужен. Ловеца на души беше предала Господарката. Ловеца на души бе намислила да замести сестра си като владетелка на империята.

— Не мога да направя такова нещо.

— Разбира се, че можеш. И ще го сториш. Защото това ще запази живи и двама ви. Всички искаме да живеем, нали? Аз, защото искам тя да страда. Искам да живея, защото искам да я гледам как страда. Ти искаш да живееш заради нея, защото държиш на Отряда, защото… — Нежен смях. — Защото има ли живот, има и надежда.

XII

Екна гръм. Сребърна мълния разсече тъмните като вино облаци и пропука керемиденото небе. Сива като плесен орда виеше сред базалтовата равнина към златните колесници на боговете.

Една фигура пристъпи пред редицата — три метра висока, от полиран абанос, гола. Издигна встрани единия си крак и със замах го стовари пред себе си. После и другия. Земята се разтресе.

Фигурата беше женска — самото съвършенство, ала без коса, и носеше колан от детски черепи. Лицето й бе изменчиво — в един миг лъчезарна тъмна красота, а в следващия — кошмар с горящи очи и вампирски зъби.

Фигурата сграбчи един демон и го погълна — раздра го, разкъса го, разхвърля вътрешностите му. Бликна демонска кръв, пръсна и прогори дупки в равнината. Челюстите на фигурата се разтегнаха и тя налапа цяла главата на демона. По шията й се спусна буца — като мишка, издула гърлото на змия.

Ордата я нападна, ала не можеше да й стори зло. Тя погълна още един пищящ дявол, и още един, и още един. И с всеки от тях тя растеше и ставаше все по-ужасна.

— Тук съм, дъще. Открий ми се. Аз съм твоят сън. Аз съм могъществото.

Гласът трептеше като воал в златните пещери, в които старци седяха покрай пътя, застинали във времето, безсмъртни, неспособни да помръднат и клепач. Ауди, някои от тях покрити с изящни мрежи от скреж, сякаш хиляди паяци бяха изпрели нишки от замръзнала вода. Над тях от тавана на пещерата се спускаше омагьосана гора от ледени висулки.