Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 32

— Ела. Аз съм онова, което търсиш. Ти си мое дете.

Но тя нямаше как да помръдне — беше невъзможно нито да пристъпи напред, нито да отстъпи назад.

Гласът я викаше, призоваваше я с безкрайно търпение.

Този път, когато се събудих, си спомних и двата съня. Продължавах да треперя от студа в онези пещери. Всеки път сънят е различен, помислих си, и все пак — един и същ. Призоваване.

Не съм глупава. Виждала съм достатъчно невероятни неща, за да знам, че сънищата са нещо повече от кошмари. Нещо ме бе избрало. Нещо се опитваше да ме вербува, но все още не се досещах за каква кауза. Методът бе древен. И аз съм го използвала хиляди пъти. Често власт, богатство, каквото и да е желанието — размахваш примамката, докато рибата я налапа, и никога не разкриваш каква е цената.

Дали това нещо ме познаваше? Надали. Аз бях отзивчива и затова то се опитваше да ме притегли.

Не бих го приела за бог, макар, че то вероятно искаше да бъде сметнато за такъв. Срещала съм само един бог — Старото Бащино дърво, господарят на Равнината на страха. А и то не е бог в общоприетия смисъл — само същество, притежаващо невероятно дълголетие и сила.

Този свят ми е показал само две създания, по-силни от самата мен. Моят съпруг — Властелинът, когото аз пратих в забвение. След хиляди години може би ще го помнят като бог на злото.

И Бащиното дърво, по-велико, отколкото някога аз бих могла да бъда, което има корени и не може да помръдне. То е в състояние да упражнява власт извън Равнината на страха само чрез своите слуги.

Знахарят ми разказа за трета сила, която е погребана под Бащиното дърво и ще е в плен, докато то е живо. Според човешките критерии дървото е безсмъртно.

Там, където има три велики сили, може да съществуват и още. Светът е стар. Миналото е обвито със саван. Тези, които стават велики през дадена епоха, често го постигат, изравяйки тайните на минали епохи. Но кой знае колко велики сили на злото лежат в тази призрачна земя?

Кой да знае какво са боговете на всички хора от всички епохи, ако не ехото на онези, които са следвали пътища, подобни на моя, и въпреки това са паднали жертва на неумолимото време?

Няма мисъл за утеха на душата. Времето е врагът, чието търпение е неизчерпаемо.

— Господарке? Обезпокоена ли сте? — Усмивката на Нараян бе отнесена. Проявяваше истинска загриженост.

— О… — Той се бе промъкнал безшумно. — Не. Сънувах лош сън. Кошмарите са цената, която плащаме, задето вършим каквото трябва.

Той ме погледна странно.

— Ти сънуваш ли кошмари, Нараян? — Бях започнала да го притискам полека, да преценявам отговорите му на въпросите, с които го атакувах по фланга.

— Никога, господарке. Спя като бебе. — Той бавно се обърна и огледа лагера. Полето тънеше в мъгла. — С какво ще се занимаваме днес?

— Имаме ли достатъчно тренировъчни оръжия, за да разиграем учебна битка? Единият батальон срещу другия? — Разполагах с войници за сформиране на два батальона от по четиристотин души. Няколкостотин щяха да останат дежурни по лагер и за сформиране на една тромава кавалерия.

— Едва ли. Това ли искате?