Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 29

Успя да кимне немощно.

— Добре. Сега ще те наглася в леко привдигнато положение и ще ти дам бульон. Не хаби енергията си. Събирай сили.

Тя го подпря и му даде да смуче през сламка. Изпи канче бульон и не го повърна. Скоро мъничко сила се процеди в плътта му.

— Достатъчно за момента. А сега ще те почистим.

Беше отвратително мръсен.

— Откога? — изхриптя той.

Тя сложи в ръцете му кана с вода и пъхна вътре сламка.

— Пий и не говори.

После започна да разрязва дрехите му.

— Минаха седем дни, откакто те раниха, Знахарю. — Гласът й бе напълно различен. След всяка пауза той се променяше. Този беше мъжки, подигравателен, макар не Знахаря да бе обектът на подигравката. — Другарите ти все още владеят Деджагор за срам на Господарите на сенките. Командир е твоят Могаба. Той е инатлив, но нищо чудно и да бере срам. И колкото и упорит да е, не може да издържи довека. Силите, борещи се срещу него, са твърде мощни.

Той се опита да зададе въпрос, но тя го изпревари. Подигравателният глас запита:

— Тя ли? — Ехидно кискане. — Да, тя оцеля. Нямаше да има смисъл от всичко това, ако не бе оцеляла.

Нов глас, женски, но твърд като диамантено острие на стрела, изръмжа:

— Тя се опита да ме убие! Ха-ха! Да. И ти беше там, любов моя. Ти й помагаше. Но не храня злоба към теб. Ти бе под влиянието на нейната магия. Не знаеше какво правиш. И сега ще изкупиш вината си, като ми помогнеш да си отмъстя.

Мъжът не отговори.

Тя го изкъпа. Не пестеше водата.

Раната бе отслабила силите му, но той си беше едър мъж, висок два метра и отгоре. Косата му изглеждаше обикновена, безлично кестенява. Отпред бе започнала да оредява. Погледът му беше твърд, суров, леденосин в присвитите очи с дълбоки орбити. Проскубана, прошарена брада обкръжаваше тънките устни, които рядко се усмихваха. Лицето му бе осеяно с белези от прекараната в детството едра шарка, спомените от акне също не бяха малко. Някога може би що-годе бе минавал за хубавец. Но времето не се отнесе с него милостиво. Дори и в покой лицето му изглеждаше сурово и малко разкривено.

Не приличаше на онова, което правеше през целия си съзнателен живот — историкът и лечителят на Черния отряд. Външността му подхождаше повече на поста, който бе наследил — Капитан.

Бе описвал самия себе си като мъчител на деца в очакване на възможността да нападне. Не харесваше външния си вид.

Ловеца на души го търкаше с енергия, напомняща майчината му.

— Само не ми сваляй кожата.

— Раната ти оздравява бавно. Ще трябва да ми кажеш къде съм сбъркала. — Тя никога през дългото си битие не е била лечителка. Просто унищожителка.

Знахарят остана озадачен от интереса й. Той не беше ценен. Та кой е той? Просто един стар изхабен наемник, оживял много по-дълго, отколкото се очаква за такива като него. С писклив глас той зададе един въпрос.

Тя се разсмя — гласът й бе изпълнен с детинска наслада.

— Отмъщение, миличък. Просто, нежно, вероломно отмъщение. Няма и с пръст да я пипна. Ще я оставя сама да го направи. — Тя го потупа по бузата и прокара пръст по челюстта му. — Доста време мина, но аз си знаех, че този миг неизбежно ще дойде. Бе предначертан. Обладаването, размяната на магия, смъртоносните две думички. Предначертано. Усетих го още преди да се срещнете. — И отново онзи детински смях. — Цяла вечност тя търси, докато намери нещо тъй безценно. И моето отмъщение ще бъде да й го отнема.