Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 21

Нараян докладва, че удушените стражи все още не са открити. Изпратих го напред, за да могат двамата със Синдху да елиминират колкото могат врагове. Основната част от хората се бяха разположили по последните двеста метра на малки групички. Сто и двайсет души, които се движат едновременно, колкото и да се мъчат, вдигат шум.

Огледах лагера. Мъжете се бяха размърдали. Май беше почти време за смяна на караула.

Тайфата на Рам се присъедини към нас. Сложих шлема, обърнах се с гръб към хората си и се отправих към единствения подслон в лагера. Той би трябвало да принадлежи на командира. Пуснах блуждаещите огънчета да играят по мен и извадих меча си от ножницата.

По острието му пробягна огън.

Връщаше се.

Малцината будни южняци се опулиха.

Мъжете нахлуха в лагера, прободоха спящите и подплашиха будните. Аз повалих един, стигнах до палатката и я разрязах преди човекът вътре да реагира на шумотевицата. Замахнах с меча с две ръце и му отсякох главата, сграбчих я за косата, вдигнах я високо и се обърнах, за да видя как напредва атаката.

Южняците не полагаха никакви усилия да се защитят. Сигурно към двеста вече бяха мъртви, а останалите се мъчеха да се измъкнат. Възможно ли бе да ги надвия толкова лесно?

Синдху и Нараян дотичаха, проснаха се пред мен по очи, заблъскаха глави в земята и пак занареждаха. Гарвани пърхаха между дърветата и вдигаха врява. Моите войници сновяха наоколо и колеха наред — изразходваха богатството от страх, което бяха трупали цяла нощ.

— Нараян, провери какво правят оцелелите. Бързо. Преди да са се организирали за контраатака. Синдху. Помагай ми да контролирам тези хора.

Нараян хукна и се върна след няколко минути.

— Вече се събират, на четвърт миля надолу по реката. Мислят си, че ги е нападнал демон. Не искат да се връщат. Командирите им ги убеждават, че не могат да оцелеят, ако не си завземат обратно лагера и животните.

Вярно беше. Може би като видеха демона още веднъж, това щеше да ги насърчи да не се приближават.

Накарах мъжете да се подредят в неравна редица и поехме към края на гората. Нараян и Синдху се промъкнаха напред. Исках да получа предупреждение, ако южняците бяха склонни да се бият — тогава щях да се оттегля.

Те отново побягнаха. Нараян каза, че убили командирите, които се опитвали да ги надъхват.

„Съдбата ни се усмихва“ — спомням си, че промърморих. Ще трябва да поогледам по-отблизо тази демоница Кина. Сигурно й се носи славата. Зачудих се защо ли никога не съм я чувала.

Оттеглих се в завзетия лагер. Бяхме се сдобили с много полезен материал.

— Рам, събери остатъка от бандата и ги накарай да донесат коловете от дигата. Нараян, помисли си кои мъже най не заслужават да получат оръжие. — Сигурно ги имаше достатъчно.

Оръжието щеше да е чест и доверие, които трябва да се заслужат.

Промяната бе драматична. Човек можеше да си помисли, че триумфът при Годжа се е повторил. Дори и онези, които не бяха участвали тогава, добиха увереност. Виждах го навсякъде. Тези мъже имаха ново чувство за собствено достойнство. Гордееха се, че са част от едно отчаяно начинание, и ми отреждаха дължимото място в него. Обикалях лагера и подхвърлях намеци, че скоро ще бъдат част от нещо, което притежава истинска сила.