Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 19

Дни наред прииждащи бегълци съобщаваха, че вражата лека кавалерия идва подире им. Час след като започнахме да строим лагера, ми докладваха, че на юг от гората се издига дим. Извървях едната миля до другия край и съзрях облак, който се издигаше над село, отстоящо на шест мили надолу по пътя. Бяха съвсем близо.

Беда? Несъмнено.

Възможност? На този етап не беше много вероятно.

В сумрака дотича Нараян.

— Господарке! Войниците на Сенчестите! Строят лагер от южната страна на гората. Утре ще ни заловят! — Оптимизмът го бе напуснал.

Замислих се.

— Хората знаят ли?

— Вестта се разнася.

— По дяволите. Добре. Разположи надеждни мъже край канавката и убий всеки, който се опита да напусне. Сложи Рам за отговорник и се върни.

— Да, господарке — и Нараян се втурна. Понякога беше същинска мишка.

Върна се.

— Мърморят.

— Нека си мърморят, само да не бягат. Войниците на Сенчестите знаят ли, че сме толкова близо?

Нараян сви рамене.

— Искам да разбера. Сложи редица от постове на четвърт миля навътре в гората. Двайсет надеждни мъже. Не бива да закачат разузнавачите, идващи от север, но да причакат в засада онези, които се връщат. — Нямаше да очакват неприятности при напускане. — Използвай тези, които не стават за друго, да струпат дига покрай потока. Забийте колове в нея и ги наострете. Намерете лиани и ги потопете в реката. На южния бряг няма никакво място за маневри. Ще трябва да ни нападнат пряко, устремно. Започне ли се, връщай се. — По-добре беше да накараш всички да се заемат с нещо и така да разсееш страховете им.

— Нараян, чакай! — креснах. — Разбери дали някой от мъжете може да се оправя с коне.

Освен моите жребци бандата имаше само половин дузина животни, всичките бродещи коне, които бяхме хванали. Трябваше да науча Рам да се грижи за моя. Сред талианците ездата бе привилегия единствено на Гуните от най-висшата каста и на богатите Шадари. За работа простолюдието използваше волове и биволи.

Минаваше десетият час, когато Нараян се върна. Междувременно дебнех. Бях доволна. Не забелязах паника, нито отявлен ужас — само здравословната доза страх, обуздан от увереността, че шансовете за оцеляване тук са по-добри, отколкото по време на бягство. Те се страхуваха от моето неблагоразположение повече, отколкото от врага, все още невидян. Великолепно.

Направих им предложение за ъгъла, под който да забият коловете в дигата и отидох да говоря с Нараян.

— Сега ще разузнаем в техния лагер — казах му.

— Само ние ли? — усмивката му бе насилена.

— Ти и аз.

— Да, Господарке. Макар, че ще се чувствам по-добре, ако и Синдху дойде с нас.

— Той може ли да се движи безшумно? — Не си представях как тази грамада се промъква незабелязано.

— Като мишка, Господарке.

— Доведи го. Да не губим време. Нужен ни е най-гъстият мрак.

Нараян ме изгледа странно и тръгна.

Оставихме парола и прекосихме потока. Нараян и Синдху се промъкваха през гората, все едно бяха родени за това. По-тихи и от мишки. Стреснаха постовете ни. Не бяха виждали врага.