Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 157

— А това какво ще означава за останалите от нас? Повече няма да имаме ангел.

— И без друго няма да имаме, Знахар. Сега той получи това, което искаше. Променлив или не, оставаш сам на себе си в мига, когато я довърши.

Знаех, че е прав. А и имаше голям шанс Променливия да престане да бъде вярно куче на Господарката. Ако изобщо можехме да го пипнем, сега беше моментът.

Битката продължи около петнадесетина минути, докато двамата се разкъсваха. Останах с впечатлението, че нещата не се развиват така добре, както му се иска на Променливия. Приносителя се бореше повече от достойно.

Но все пак той спечели. Донякъде. Тя спря да се противи. Той лежеше задъхан и неспособен да помръдне. Тя беше сключила ръце около него. Променливия кървеше от хиляди малки рани. Проклинаше тихо и си помислих, че кълне някого, че й е помагал, чу ми се, че заплашва да го пипне.

— Имаш ли някаква специална задача за него? — попитах Господарката. — Не знам колко точно си знаела. Вече не ми и пука. Но трябва да помислиш какво може да реши да прави сега, когато вече не му трябваме за прикритие.

Тя бавно поклати глава.

Нещо се прокрадна откъм ръба на парапета зад гърба й. По-малък форвалак. Помислих, че сме в голяма беда, но чиракът на Променливия направи стратегическа грешка. Започна да сменя форми. Успя да се промени точно навреме, за да извика „НЕ!“ към Едноокия.

Черният магьосник си бе направил сопа от нещо и с два бързи героични замаха докара Приносителя на бури и Променливия до пълно безсъзнание. Бяха се изтощили един друг твърде много.

Спътницата на Видоменителя се втурна към Едноокия.

Мъргън я спъна с върха на копието си. Поряза я. Цялото знаме се изцапа с кръв. Тя изкрещя, сякаш е в ноктите на демон.

Тогава я познах. Доста покрещя последния път, когато я видях.

По време на цялото това вълнение ято гарвани бяха накацали по парапета встрани от пътя. Започнаха да се смеят.

Всички се нахвърлихме върху жената, преди да успее да направи каквото и да било. Гоблин я сграбчи в някаква магическа хватка, която й позволяваше да движи само очите си.

Едноокия ме изгледа и каза:

— Да ти се намира конец, Знахар? Мисля, че с игла разполагам, но конец си нямам.

Какво?

— Малко. — Винаги си носех за в случай, че възникне спешен медицински случай.

— Дай ми.

Послушах го.

Той отново удари Променливия и Приносителя.

— Просто за да съм сигурен, че са приспани. Нямат специални магически сили, докато са в безсъзнание.

Той се наведе и започна да зашива устите им. Свърши с Променливия и каза:

— Съблечете го. Пак го ударете, ако се размърда.

Какво, по дяволите, правеше?

Стана гнусно, после още по-гнусно.

— Какви ги вършиш, мътните те взели? — извиках.

Гарваните се забавляваха.

— Зашивам всички отвори. Така че дяволите да не излязат.

— Моля? — Може би за него имаше смисъл. Аз не виждах такъв.

— Стар трик за отърваване от зли вещери у дома.

Когато приключи с отворите, заши всички пръсти един за друг.

— След това ги пъхаш в чувал с петдесетина килограма камъни и ги хвърляш в реката.

— Трябва да ги изгориш — каза Господарката. — А след това да стриеш остатъците на прах, който да разпръснеш по вятъра.