Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 155

— Проклет да съм!

Гръмотевиците заглушиха приближаващите конници. Погледнах назад. Едноокия, Гоблин и Мъргън, който все още размахваше знамето на отряда. Едноокия зяпаше нагоре към кулата. Лицето му не бе приятна гледка.

И той си спомняше същото.

— Форвалака, Знахар.

— Променливия.

— Знам. Чудя се дали не е бил той и тогава.

— За какво говорите? — попита Господарката.

— Мъргън, нека поставим знамето така, че утре целият свят да го види, когато слънцето изгрее — казах вместо отговор.

— Добре.

Промъкнахме се в цитаделата, а Господарката се опитваше да разбере какво е преминало между мен и Едноокия. Изведнъж развих проблеми със слуха. Черният магьосник поведе. Изкачихме тъмните, хлъзгави от кръвта стълбища. Над нас битката вече не се чуваше.

Злокобно.

Последните бойци и от двете страни се намираха в помещение, намиращо се на няколко етажа от върха. До един мъртви.

— Тук е имало магия — измърмори Гоблин.

— Знам — отрони Едноокия.

Пълно съгласие между двамата. Поне веднъж.

Извадих меча си. Сега нито по него, нито по костюма ми имаше пламъци. Гоблин и Едноокия си имаха други грижи.

Намерихме Променливия и Господарката на сенките при парапета на кулата. Видоменителя беше в човешката си форма. Държеше Сенчестата под контрол. Тя представляваше дребно и невзрачно, облечено в черно нещо, почти невъзможно да го приемеш за истинска опасност. Нямаше и следа от спътницата на Променливия. Прошепнах на Гоблин:

— Един липсва. Стой нащрек.

— Ясно. — Той разбираше какво става. Никога не съм го виждал по-сериозен.

Променливия тръгна към Сенчестата. Тя нямаше накъде да отстъпи. Посочих на Господарката да застане от дясната му страна. Аз отидох отляво. Не съм сигурен какво точно правеше Едноокия.

Хвърлих поглед към лагера на юг от града. Докато се промъквахме из кулата, дъждът беше спрял. Лагерът ясно се виждаше на светлината на лагерните си огньове. Останах с впечатлението, че знаят, че тук нещо не е наред, но не мислят да проверяват точно какво.

Намираха се удобно близо. Само да разположех артилерия по стените, животът щеше да им се стъжни.

Сенчестата се отдръпна още малко към парапета, очевидно неспособна да направи каквото и да било. Защо всички бяха безпомощни? Коя беше тази? Сянка на бурята?

Променливия стоеше толкова близо, че можеше да я пипне.

Зяпнах. Чух как на няколко крачки от мен Господарката изстена.

Но го каза Едноокия:

— Да пропадна в ада! Приносителя на бури! Но тя трябваше да е мъртва!

Приносителя на бури. Още една от истинските Десет, Които Били Покорени. Още една, която се очакваше да е умряла в битката при Чар, след като уби Обесения и… и Променливия!

Аха! Сега ми стана ясно. Изравняване на резултата. Видоменителя е знаел през цялото време. Целта му от самото начало е била именно да стигне до Приносителя на бури.

А щом един мистериозно оцелял Покорен тук въртеше собствени игри, не можеше ли да има и други?

Да речем, още трима?

— Какво, по дяволите, става? Да не би всички да са тук, освен Обесения, Хромия и Ловеца на души? — Тези тримата ги видях да умират със собствените си очи.