Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 156

Господарката само клатеше глава.

Дали и тези тримата си бяха отишли? Аз самият убих Хромия веднъж, а той се върна…

Отново ме побиха тръпки.

Докато бяха Господари на сенките, ги възприемах като анонимни твари, които ми причиняват само стандартни безпокойства. Но Покорените… Някои от тях имаха много специални и лични причини да мразят отряда.

Този момент на разкрития обърна цялата война с главата надолу.

Нямам представа какво премина между Променливия и Приносителя, но въздухът беше наелектризиран от омразата им.

Покорената изглеждаше безпомощна. Защо? Само преди минути докарваше чудовищна буря, която да ни помете. Променливия не беше по-силен от нея. Освен ако някак не бе стигнал до този бич за всеки Покорен — Истинското Име.

Погледнах към Господарката.

Тя го знаеше. Както и всичките им Истински Имена. И не бе изгубила знанието си заедно със силите.

Сила. Дори не ми бе минало през ум какво имам в ръцете си през цялото време. Онова, което знаеше тя, струваше хиляда кралски откупа. Тайните, заключени в ума й, можеха да поробят или спасят цели империи.

Стига да съзнаваш, че ги знае.

Някои хора го помнеха добре.

Тя бе проявила много по-голяма смелост с напускането на Кулата и империята си, отколкото предполагах.

Имах нужда от много размисъл и преизчисляване. Тези Господари на сенките, Променливия, Оплаквача, всички те знаеха онова, което аз току-що осъзнах. Тя имаше огромен късмет, че още не са я сграбчили и изстискали.

Променливия държеше Приносителя на бури с огромните си грозни ръце. И чак тогава тя започна да се противи. С внезапна и изненадваща агресия Сенчестата направи нещо, което отхвърли Видоменителя до самия парапет. Той остана там за миг със стъклен поглед.

Покорената се затича.

Аз стоварих меча си отгоре и право в корема й. Не остави и следа, но я спря на място. Господарката я удари от другата страна и я повали на земята. Аз отново се нахвърлих върху нея. Но тя стана и пак се раздвижи. А пръстите й танцуваха. Между тях трептяха искри.

О, мамка му!

Едноокия я спъна. Двамата с Господарката я заудряхме с мечовете без особен резултат. Тогава Мъргън я порази с върха на копието, на което се вееше знамето на отряда.

Тя зави като мъртвец от ада.

Какво, по дяволите?

Отново се опита да се изправи. Но Променливия се върна. Носеше формата на Форвалака, черният леопардлак, който е почти невъзможно да нараниш или убиеш. Нахвърли се върху Приносителя и започна да я разкъсва на парчета.

Тя приложи цялата проклетия, на която бе способна. Ние отстъпихме, за да им оставим място.

Не знам какво направи Променливия, нито кога. И дали изобщо стори нещо. Едноокия може да си го е въобразил. Но в някакъв момент черният магьосник се приближи до мен и прошепна:

— Той го направи, Знахар. Той уби Тъпана.

Това се случи много отдавна. Вече почти нищо не чувствах от онова време. Но Едноокия нито бе забравил, нито простил. Все пак това беше брат му…

— Какво ще направиш?

— Не знам. Нещо. Трябва да направя нещо.