Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 154

— Няма да стане. Забравяш Сенчестия, който е там. Мислиш, че можеш да се прокраднеш покрай него?

— Да. Нашият ангел хранител ще се погрижи.

— Променливия? Вярвам му точно толкова, колкото мога да хвърля бременен слон.

— Да съм споменавал нещо за вяра? Иска ни като прикритие за някакъв негов си план. За целта трябва да ни държи в добро здраве. Нали така?

— Умът ти е пъргав, Знахар — каза Едноокия. — Твърде отдавна се мотаеш с Господарката.

Тя задържа безизразното си изражение. Това може и да не беше точно комплимент.

— Могаба. Ще ми трябва една дузина от Нар. След като Гоблин и Едноокия приспят стражите, Жабешко лице ще изкачи стената с въже и ще го завърже. Вие ще се покатерите по него и ще завземете укреплението над портата.

Той кимна.

— Кога?

— При първа възможност. Едноок, изпрати Жабока на разузнаване. Искам да знам какво прави онзи Сенчест. Ако ни наблюдава, пасуваме.

Раздвижихме се след час. Протече точно както се развиват тези операции в учебниците. Сякаш боговете го желаеха. След още един час всеки бивш затворник, когото не бяхме включили в легионите, се намираше в града. Достигнаха цитаделата и проникнаха вътре преди да се оформи каквото и да било опълчение.

Бесняха из Стормгард, игнорирайки дъжда и мълниите, изхвърляйки много омраза, вероятно основно в неправилни посоки.

Облечен в костюма си на Създателя на вдовици, влязох през портите петнадесетина минути след тълпата. Отнемащия живот яздеше до мен. Местните се разбягаха от пътя ни, макар и някои от тях сякаш да приветстваха освободителите си. По средата на пътя към цитаделата Господарката каза:

— Този път излъга и мен. Като каза, че тази нощ в Стормгард…

Един бурен порив на носения от вятъра дъжд заглуши думите й. Мълнии засвяткаха във внезапен свиреп двубой. По време на проблясъците мернах преминаващите наблизо две пантери, които иначе сигурно щях да пропусна. По гръбнака ми полазиха тръпки, които не бяха предизвикани от студа. На младини видях по-големия звяр в един друг град по време на битка.

Те също се движеха към цитаделата.

— Какво са намислили? — попитах. Самочувствието ми не беше стопроцентово. В тази буря нямаше гарвани. Осъзнах, че съм започнал да ги възприемам като символ на добър късмет.

— Не знам.

— По-добре да проверим. — Аз ускорих ход.

Около входа на цитаделата имаше много мъртъвци. Повечето бяха от моите работници. Вътре още ехтяха шумове от битка. Ухилени стражи ме поздравиха нескопосано.

— Къде е Господаря на сенките? — запитах ги.

— Чувам, че се е скрила в голямата кула. Нависоко. Хората й се бият като луди. Но тя не им помага.

Гръмотевиците и светкавиците полудяха за повече от минута. Мълнии поразяваха града. Да не би богът на гръмотевиците да се е смахнал? Без изобилния валеж щяха да избухнат пожари.

Съжалявах легионите, стоящи на пост навън. Може би Могаба щеше да ги вкара в крепостта на сухо.

Изведнъж, след страшния изблик, бурята замря до нормален порой, прорязван само от мимолетни светкавици.

Погледнах нагоре към кулата, извисяваща се над останалата част от цитаделата и — дежа вю — насред една по-ярка светкавица видях котешка фигура, прокрадваща се по стената й.