Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 148

Втора мълния прогори дъната на очите ми. Но и тя пропусна, макар и да мисля, че се отклони точно преди да удари.

Когато погледът ми се проясни, мернах гигантски вълк, който тичаше редом с нас отдясно, покривайки разстоянието с подскоци, които засрамваха дори нашите коне. Старата ми дружка Променливия. Точно навреме.

Още две мълнии пропуснаха. Градинарят щеше да издивее, като видеше колко чимове сме изскубнали от моравата му. Завършихме обиколката си и се обърнахме към лагера. Преследвачите ни се отказаха.

Докато слизаше от седлото, Могаба каза:

— Привлякохме огън. Сега знаем срещу какво сме изправени.

— Един от Господарите на сенките е там.

— В лагера може и да има още един — каза Господарката. — Почувствах нещо…

— Къде отиде Променливия? — Отново го нямаше. Всички вдигнаха рамене. — Надявах се да дойде и да ни информира за състоянието на нещата. Гоблин, това беше много глупава поза.

— Естествено. Накара ме да се чувствам четиридесет години по-млад.

— Ще ми се аз да се бях сетил — измърмори Едноокия.

— Е, вече знаят, че сме тук и че сме много лоши, но не виждам да бягат панически. Явно ще трябва да измислим как да им сритаме задниците.

— Сигурно възнамеряват да се бият извън стените — каза Могаба. — Иначе онова укрепление нямаше да е там.

— Да. — Разни неща се прескачаха из ума ми. Все едно съм роден с едничката цел да измислям стотици от тях. — Ще ги оставим сами тази нощ. Ще се разположим и ще чакаме битката на сутринта, но ще ги оставим те да дойдат. Къде са ми картите на града? Имам идея.

Говорихме часове наред, докато хаосът на все още оформящия се лагер бушуваше наоколо ни. След като падна здрач, изпратих неколцина да нагласят няколко номера и да поставят следи, по които легионите при настъплението си да се ориентират. После казах:

— Не трябва да се тревожим твърде много. Едва ли ще се бият с нас, освен ако не се приближим твърде близо до стените. Наспете се. Сутринта ще видим какво ще стане.

Много чифта очи ме погледнаха едновременно, след това в унисон се обърнаха към Господарката. Рояк усмивки премина като мимолетен вятър. После всички се изнизаха, прикривайки смеха си, и ни оставиха сами.

Кофата и момчетата му не се помайваха. Отидоха до хълмовете и отклониха един от напоителните канали, за да доставят вода в лагера. Аз го измислих. За да получи всеки човек поне по чаша вода, ни трябваха две хиляди и петстотин галона. Като прибавим и животните, ставаха три хиляди и петстотин. Но и хората, и животните имат нужда от повече от една чаша, за да са добре. Не знам какво количество вода преминаваше през канала, но малко от него се похаби.

Работната ръка също не остана без работа. Момчетата от Опал изкопаха няколко изкуствени басейна. Единият беше предвиден за къпане. В качеството си на големия лош шеф се прередих на опашката.

Все още мокър, отидох да видя дали Могаба е свършил всичко, което всъщност нямаше нужда да проверявам. Стражите заемаха постовете си. По барикадите имаше хора. Заповедите за нощта бяха раздадени. Едноокия изпращаше Жабешко лице на разузнавателни мисии, вместо да се скита напразно. Всичко, което беше необходимо.