Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 147

— Без номерца, момчета. Ясно?

Гоблин демонстрира жабешката си усмивка.

— Естествено, Знахар. Естествено. Познаваш ме.

— В това е проблемът. Познавам ви и двамцата.

Гоблин симулира наранени чувства.

— Направете така, че тези костюми да изглаждат ефектно, чухте ли?

— Ще ги ужасиш до дъното на душите им — обеща Едноокия. — Ще се разбягат от стените с писъци.

— Сигурен съм, че така ще сторят. Готови ли сме всички?

Бяха готови.

— Заобикаляме отдясно — казах на Мъргън. — В центъра. Колкото близо смеем.

Той потегли. Двамата с Господарката го последвахме на двадесетина метра разстояние. Когато подкарах коня си, двойка чудовищни гарвани кацнаха на раменете ми. Цяло ято се спусна откъм хълмовете и закръжи над града.

Приближихме се достатъчно, за да видим суетнята по стените. А те наистина изглеждаха впечатляващо със своите поне петнадесет метра височина. Това, което никой не си бе направил труда да спомене, беше, че градът е построен върху могила, която издигаше стените с още толкова над равнината.

Това щеше да е много шибано.

Към нас прелетяха няколко стрели, но не ни достигнаха.

Финес. Хитрост. Измама. Само така можеш да минеш през тези стени, Знахар.

Неколцина от освободените затворници ми бяха приготвили карти. Имах добра представа за разположението на града.

Четири порти. Четири павирани пътя излизаха от центъра на компаса като спиците на колело. Кули и бойници пазеха всяка от портите. Още кули по стените за обстрелване на нападателите. Неприятно.

По стените настана тишина. С едно око гледаха нас, а с другото — ордата отзад, която продължаваше да се изсипва от хълмовете, чудейки се вероятно откъде се бяхме навъдили толкова много.

Изведнъж, южно от Стормгард, налетяхме на малка изненадка.

Там имаше военен лагер. При това много голям, построен на около четиристотин метра от града.

— Мамка му — казах и извиках на Мъргън.

Той не разбра. Вероятно нарочно, макар че никога няма да успея да го докажа. Подкара коня си в галоп и се хвърли към процепа между лагера и града.

И от двете страни заваляха стрели. Като по чудо нито една не нанесе вреда. Обърнах се назад, докато навлизахме в гърлото на прохода.

Малкият кретен Гоблин се беше изправил на седлото си. Наведен и със смъкнати панталони показваше на света какво мисли за Сенчестите и техните хора.

Естествено, тези момчета бяха против. Както се пее и в песните, небето буквално почерня от стрели.

Бях сигурен, че този път съдбата ще ни го върне. Но неизвестно как бяхме успели да стигнем достатъчно далеч. Бурята от стрели се изсипа зад гърба ни. Гоблин изрева подигравателно.

Това раздразни някой по-голям.

От нищото избликна мълния и удари пътя пред нас, прокопавайки в торфа димящ кратер. Мъргън го прескочи. Аз също, макар и стомахът ми да се катереше към гърлото. Очаквах следващият изстрел да изпържи някого в ботушите му.

Гоблин продължи да се приближава към Стормгард. От лагера се заизсипваха конници. Те не ме притесняваха. Щяхме да ги надбягаме. Опитах се да се концентрирам върху стената. Просто за в случай, че оцелеем.