Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 149

Аз си нямах работа.

Това беше Нощта.

Накрая вече нямаше с какво да си губя времето и се върнах в палатката. Извадих картата си на Стормгард и я прегледах отново, после се захванах да дешифрирам Аналите. С времето им отделях по-малко време, отколкото ми харесва, но това е цената на командването. Може би Мъргън щеше да ме замести… Преведох три страници и си записах някои неща. Започнах да се успокоявам с мисълта, че тя все пак няма да дойде, но точно тогава Господарката влезе.

Тя също бе изкъпана. Косата й беше влажна. Призрачен аромат на лавандула или лилия се носеше около нея. Изглеждаше малко бледа и треперлива и не смееше да ме погледне в очите, не знаеше какво да прави или каже, след като веднъж е влязла. Закопча отвора на палатката.

Затворих книгата. После я прибрах в обкованото с мед ковчеже. Захлупих мастилницата и почистих писалката. И на мен не ми идваше нищо наум.

Цялата тази тривиална срамежливост беше глупава. Така си играехме и остарявахме вече цяла година. По дяволите. Бяхме големи хора. Достатъчно стар се чувствах да бъда дядо. Може би дори и някъде бях. А тя е преживяла достатъчно, за да бъде баба на всички ни.

Някой трябваше да хване бика за рогата. Не можеше да продължаваме така, всеки да чака другият да направи първата крачка.

Така че, защо не правеше нищо?

Ти си мъжът, Знахар.

Да де.

Загасих свещите, отидох и я хванах за ръката. През плата на палатката проникваше достатъчно светлина от лагерните огньове.

Първо трепереше като пленена мишка, но не й отне много време да стигне до фазата, от която няма връщане назад. И за първи път, мътните го взели, не се случи нещо, което да ни прекъсне.

Старият генерал изненада сам себе си. Но жената го изненада още повече.

Някъде по време на малките часове изтощеният голям генерал обеща:

— Утре вечер отново. Зад стените на Стормгард. Може би дори в леглото на Сянка на бурите.

Тя искаше да знае причините за това негово самочувствие. Докато времето напредваше, тя се разбуждаше и оживяваше все повече и повече. Но старецът заспа до нея.

39.

Стормгард (бивш Деджагор)

Дори аз мрънках за ранния час, в който вдигнах всички останали. Ядохме набързо, а моите доблестни командири се събраха в комплект, за да ме тормозят с въпроси за плановете ми. Един гарван стоеше на пилона срещу палатката ми и зяпаше с едно око към мен или може би Господарката. Копелето се хилеше похотливо, кълна се! Не ни ли стигаше това от останалите?

Чувствах се страхотно. На Господарката обаче сякаш й костваше повече усилия да се движи с обичайната си грация. И всички знаеха какво значи това, гадините недни.

— Не разбирам, Капитане — протестираше Могаба. — Защо не ни кажеш всичко?

— Каквото знам само аз, само аз мога да предам. Просто се съберете на местата, които ви указах, и им дайте възможност за битка. Ако приемат, ще видим какво ще стане. Ако не ни сритат задниците, тогава ще му мислим за нататък.