Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 146

Деджагор вече не изглеждаше толкова обещаващ. Някои от пленените затворници идваха от този град. Те казваха, че стените са над петнадесет метра високи. Смятаха, че издигналият ги Господар на сенките е демон.

— Каквото е писано да стане, ще стане — помислих си.

Ентусиазмът се поохлади. Всички имахме време да помислим. Въпреки това духът беше по-висок, отколкото на път към Годжа.

През следващите няколко дни имаше дребни схватки, но нищо сериозно. В повечето случаи просто момчетата на Хагоп и Мускуса се натъкваха на вражески войници, които бързаха недостатъчно да избягат от нас. Най-накрая кавалерията ни беше започнала да се държи професионално.

Позволих плячкосване само със строгото условие да се нападат единствено изоставени къщи. В повечето случаи вършеше работа. Проблеми ми създаваше, както и очаквах, единствено Едноокия, чието мото е, че всичко, което не е заковано за земята, е негово, и всичко, което може да изтръгне, не е заковано за земята.

Преминахме през няколко малки градчета без сериозни проблеми. Последните няколко селища поверих на освободените затворници, цинично оставяйки ги да излеят гнева си, като същевременно пестях собствените си войски.

Колкото повече се приближавахме към Деджагор (официалното име според Сенчестите беше Стормгард), толкова по-питомна изглеждаше земята. Последния ден се движехме през ниски хълмове, които бяха терасирани и покрити с напоителни канали. Затова направо се изненадахме, когато излязохме от тази местност и видяхме града.

Стормгард бе заобиколен от равнина, плоска като маса, която се простираше поне на една миля във всички посоки, с изключение на няколко малки могили, високи едва няколко метра. Полето изглеждаше като поддържана морава.

— Гледката не ми харесва — казах на Могаба. — Твърде планирано е, Господарке. Да ти напомня за нещо?

Тя ми хвърли един неразчетим поглед.

— На пътя към Кулата.

— И сам го виждам. Но тук има и място за маневриране.

— Разполагаме с още малко дневна светлина. Нека слезем долу и устроим лагер.

— И как ще го укрепиш? — запита Могаба. — Напоследък не бяхме мяркали много дървен материал.

— Ще обърнем каруците на една страна.

Нищо не помръдваше по равнината. Единствено маранята над града свидетелстваше за наличие на живот.

— Искам да го огледам по-отблизо. Господарке, когато слезем, изрови костюмите.

Ордата ми наводни полето. Все още нямаше признаци, че някой в Стормгард се интересува от нас. Изпратих да доведат Мъргън и знамето. Като знаех как мислят хората на юг за отряда, градът можеше да падне и без бой. Господарката изглеждаше злокобно в облеклото си на Отнемащия живот. Предполагах, че и аз съм също толкова ужасяващ. Костюмите наистина бяха страхотни. И аз щях да се уплаша, ако тези две страшилища идеха насреща ми.

Могаба, Очиба и Синдаве се самопоканиха. Носеха дрехи, останали им още от Геа-Ксле. Изглеждаха доста свирепо.

— И аз искам да видя стените — каза ми Могаба.

— Добре.

След това се дотътриха и Гоблин, и Едноокия. Моментално схванах, че идеята е на Гоблин, а черничкият магьосник се е присламчил, за да не би другият да реши, че някак си е получил предимство.