Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 117

— Предполагам, че Гоблин вече е решил.

Нещо тормозеше дребния магьосник. Държеше се на разстояние и беше нетипично мрачен по целия обратен път. Сега вече се хилеше. Отдели специално внимание на дисагите си.

Могаба се приближи към мен.

— Напреднахме много, докато те нямаше, Капитане. Ще докладвам, когато събереш сили. — Въпросът му остане незададен.

Не видях нужда да го оставям да виси.

— Не можем да се промъкнем. Хванали са ни в капан. Трябва да се бием или да се върнем.

— Значи нямаме избор, нали?

— Предполагам, че никога не сме имали. Но трябваше сам да се уверя.

Той кимна разбиращо.

Преди да се върна към работата, трябваше да се погрижа за раните. Господарката се възстановяваше бързо. Което обаче не я правеше по-приветлива. Чувствах се странно да я наблюдавам. След онази нощ под дъжда говореше съвсем малко. Отново размишляваше.

Могаба имаше доста за разказване — от дискусиите с религиозните водачи до идеите му за създаване на някакво подобие на армия. Не намирах нищо в предложенията му, което да не харесвам.

— Има и още нещо — добави той. — Един от свещениците на име Джахамарадж Джах, втори по важност в култа на Шадар. Има дъщеря и вярва, че тя умира. Изглежда ми като шанс да си създадем приятел.

— Или безкрайно много да вбесим някого. — Никога не подценявай силата на човешката неблагодарност.

— Едноокия я погледна.

Обърнах се към дребния вещер. Той обясни:

— Заприлича ми на апендикс, Знахар. И все още не е толкова зле. Но местните клоуни си нямат и понятие от медицина. Опитват се да прогонват демони.

— Не съм отварял човек от години. Още колко, преди да се спука?

— Поне ден, освен ако не извади лош късмет. Направих каквото можах за болката.

— Ще я прегледам на връщане от Палата. Направи ми карта… Не. По-добре ела и ти. Може да ми свършиш работа.

Сега двамата с Могаба се преобличахме за поява пред двора. Предполагаше се и Господарката да прави същото.

Лебеда, който пък изобщо не беше подобрил външния си вид, дойде да ни заведе при Принца. А на мен не ми се правеше нищо друго, освен да подремна. Определено не се чувствах готов за политически игри. Но тръгнах.

Народът на Трого Талиос бе научил, че е дошло времето за решение. Излизаха на улиците, за да ни гледат. И стояха призрачно тихи.

Видях в тези очи страх, но също и надежда. Те знаеха за рисковете, а може би дори и шансовете срещу тях. Жалко, че не осъзнаваха и това, че бойното поле не е тепих за борба.

Едно дете проплака. Потреперих, надявайки се да не е поличба. Когато наближихме Трого, възрастен мъж пристъпи от тълпата и бутна нещо в ръката ми. После се отдалечи с поклони.

Символ на отряда от старите времена. Офицерски орден, вероятно плячка от някоя забравена битка. Закачих го до медала, който вече носех — огнедишащия череп на Ловеца на души, който запазихме, въпреки че вече не служехме нито на Покорения, нито на империята.

Двамата с Господарката показвахме най-добрите си дрехи — аз носех костюма си на легат, а тя — имперските одежди. Впечатлявахме тълпата. До нас Могаба изглеждаше направо бозав. Едноокия пък приличаше на бездомник, изкопан от дъното на най-долнопробния вертеп в най-мизерния възможен квартал. Тази проклета шапка. Беше щастлив като охлюв.