Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 119

Усмивката му се стопи.

— Не разбирам.

— Разгледах земята. Говорих с хората си. Въпреки положението ни, повечето от тях искат да продължим. Знаем какво трябва да направим, за да стигнем до Катовар. Което значи, че ще обмислим да направим онова, което принцът ти иска от нас. Но няма и пръста да си мръднем, ако не е по нашите условия. Кажи му го, за да му съобщя лошите новини.

Лебеда преведе. Прабриндрахът не изглеждаше щастлив. Сестра му пък сякаш искаше да скочи на бой. Уилоу се обърна към мен:

— Давай да чуем.

— Ако от мен се очаква да ръководя армия, която ще трябва да създам от нищото, искам да имам властта да го направя. Искам да бъда шефът. Без намеса откъдето и да било. Никакви политически глупости. Никакви вражди между култовете. Дори волята на принца ще трябва да поотстъпи за известно време. Не знам дали Талианците имат дума за това, което искам. Не се сещам и за Розоградското название. В Градовете на скъпоценните камъни титлата е „диктатор“. Избират го за една година. Кажи му това.

Щастлив ли бе Прабриндрахът? Но разбира се. Почти толкова, колкото би бил всеки принц на неговото място. Започна да приказва, опитвайки се да ме закопае с „ако“-та, „или“-та и „но“-та. Аз се усмихвах през цялото време.

— Казах, че няма да се пазаря, Лебед. И наистина го мисля. Единственият ни шанс, както го виждам аз, е да направим това, което трябва и когато е необходимо, а не шест седмици по-късно, когато перушината вече е загладена, хората с различни интереси са се изказали и всичко е подпечатано и прошнуровано.

На лицето на Могаба цъфтеше най-голямата усмивка, която някога бях виждал у него. Забавляваше се неудържимо. Може би винаги му се е искало да говори по този начин на шефовете си в Геа-Ксле. Аз продължих:

— Доколкото разбирам, след около пет седмици водите ще се снижат достатъчно, за да могат Сенчестите да прекарат войските си през Голямата река. Няма да има вътрешни проблеми, които да ги забавят. Като се изключи Черният отряд, всяко възможно преимущество е на тяхна страна. Така че ако Прабриндрахът иска да има каквито и да е шансове за победа, трябва да ми даде възможност да го постигна. Не го ли направи, си тръгвам. Ще намеря друг път. Не възнамерявам да се самоубивам.

Лебеда преведе. А ние се опитвахме да изглеждаме здрави, професионални и упорити. Господарката и Могаба се справяха чудесно. Мислех си, че ще прецакам нещата, като започна да нервнича, но не се стигна дотам. Прабриндрахът така и не се опита да ме разобличи в блъфиране. Спореше, но не и толкова, че да си изпусна нервите и да си тръгна. Не мръднах и на косъм. Съвсем искрено вярвах, че единственият ни шанс — тази призрачна надежда — е да ми предостави пълна диктаторска власт. А и благодарение на Жабока разполагах с малко вътрешна информация.

— Хей, Лебед. Да не би тези хора да са забъркани в още по-голяма неприятност, отколкото признават?

— Какво? — Той хвърли нервен поглед към импа.

— Шефът ти изобщо не се опитва да ме разубеди. Пробутва ми законови номера. Политиканства. Губи време. Имам чувството, че дълбоко в себе си е наплашен до смърт. Той е съгласен с мен. Само дето не му се ще да избира между двете злини. Защото тогава ще трябва да живее с избора си.