Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 113

Видях четирима мъже, докато клечах покрай брода. Не ме впечатлиха изобщо. Нито пък планът и конструкцията на укреплението. Явно тези Господари на сенките не бяха докарали професионалисти, които да тренират силите им, нито развиваха кой знае какви умения в хората на разположение.

— Естествено, може да сме видели просто това, което се очаква да видим.

— Винаги е вариант, да. — Интересна идея, която може би си заслужаваше малко обмисляне, защото в този момент забелязах двойка раздърпани гарвани, които ни наблюдаваха от изсъхналия клон на един бряст. Заоглеждах се за дънера, след това го пратих по дяволите. Щях да се занимавам с него, когато му дойде времето.

— Помниш ли жената на Видоменителя, Гоблин?

— Да. Какво за нея?

— Каза, че ти изглеждала позната в Геа-Ксле. Сега изведнъж ми хрумна, че може и да си бил прав. Сигурен съм, че и по-рано сме се натъквали на нея. Но по никакъв начин не мога да се сетя къде и кога.

— Има ли значение?

— Може би не. Просто една от онези дреболийки, които ти лазят по нервите. Дай тук да завием наляво.

— Защо, по дяволите?

— Според картите има градче, наречено Веджагедия, което искам да разгледам.

— Мислех, че се връщаме…

— Ще ни отнеме само няколко минути.

— Да бе… — Мрънкане, мрънкане и мърморене под нос.

— Изглежда ще ни се наложи да се бием. Трябва да познавам терена.

Още мрънкане и сподавено мърморене.

Ядохме студена храна на седлата. Не се случва често, но в този момент завиждах на мъжа с къщурка и съпруга.

Всичко си има цена. Яздехме сред мрачна и призрачна земя. Навсякъде се виждаха дела на човешката ръка, дори и в този мрак. Някои от домовете, които проверихме, изглеждаха като затворени едва вчера. Но не срещнахме жива душа.

— Изненадан съм, че крадците не са работили по тази местност.

— Не казвай на Едноокия.

Насилих се да се засмея.

— Предполагам, че са били достатъчно умни да вземат и ценностите със себе си.

— Тези хора наистина са решени да платят необходимата цена, не си ли съгласен? — Изглеждаше впечатлен.

Макар и без желание, аз също започвах да ги уважавам.

— И изглежда отрядът ще бъде единственият им коз срещу съдбата.

— Ако го допуснеш.

Стигнахме до градчето Веджагедия. Навремето може и да е било дом на повече от хиляда човека. Сега изглеждаше по-призрачно дори от изоставените ферми. Там поне гледахме дивата природа. В града нямаше нищо, освен няколко гарвана, прелитащи от покрив на покрив.

Обитателите не бяха заключили вратите си. Проверихме може би две дузини сгради.

— Ще свърши работа за щабквартира — казах на Гоблин.

Той изсумтя. След малко попита:

— Да не би да вземаш решение?

— Започва да ми изглежда, че решението е взето вместо мен. Нали? Но да видим какво ще кажат другите.

Насочихме се на север. Гоблин почти не говореше. Това ми даде време да поразсъждавам и да открия още по-дълбоки значения на ролята ми като Капитан и потенциален предводител.

Ако нямаше друг избор, освен да се бием и да поведем цяла нация на война, щях да предявя искания. Нямаше да оставя Талианците да ме поставят в позиция, от която да могат да се налагат и да променят всяко мое решение. Ставал съм свидетел как предшествениците ми така са полудявали. Ако се опитат да ме окачат на куката, ще им я набутам в гърлото.