Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 112

— До края на света и обратно. И това е някакво постижение.

— Чудя се, каква ли е била първоначалната цел.

— И аз, стари приятелю. Загубила се е нейде по пътя между това място и Геа-Ксле. И мисля, че тези Талианци знаят нещо за нея. Но не желаят да говорят. Ще трябва да опитаме да им приложим някога традиционното за отряда двойно разбъркване.

Ръмежът си имаше и добра страна, предполагам. Намаляваше видимостта. Преминахме последното възвишение и се спуснахме към Голямата река и брода Годжа преди да осъзная, че сме стигнали толкова далеч. При по-добро време противниковите стражи вече да са ни забелязали.

Гоблин се усети пръв.

— Стигнахме, Знахар. Реката е там долу.

Слязохме от конете.

— Усещаш ли нещо от другата страна? — попитах аз.

— Хора. Не са притеснени. Но има и двама бедни глупаци на пост.

— На какъв гарнизон ти прилича?

— На разпуснат. Третокласен. Ако имам повече време, мога да ги огледам по-внимателно.

— Имаш го. Аз ще се поразходя наоколо.

Мястото бе точно такова, каквото ми го описваха. Пътят лъкатушеше по дълга, гола ивица земя към брода, който се намираше точно на завоя на реката. Под тази извивка се вливаше малко поточе, течащо от моята страна, макар че трябваше да отида да проверя, понеже повърхността там беше по-нависоко. По бреговете му растяха обичайните растения. Виждаше се и леко издигане в обратна посока, така че пътят към брода стигаше до центъра на плитка вдлъбнатина. Отвъд Годжа реката се движеше на юг, извивайки се бавно и мързеливо. От моята страна брегът бе висок между две и осем стъпки, целият обрасъл с дървета и храсти навсякъде, освен при самия брод.

Разгледах всичко това много внимателно на крак, докато жребецът ми чакаше с Гоблин отвъд възвишението. Промъкнах се до единия край на брода и прекарах половин час сред влажните храсти, зяпайки укрепленията от другата страна.

Нямаше да можем да пресечем оттук. Не и лесно.

Наистина ли се притесняваха да не отидем при тях? Защо?

Използвах стария номер с триангулацията, за да изчисля, че стражевата кула на крепостта е висока около двадесет и пет метра, след това се отдръпнах и опитах да преценя какво може да се види от върха й. По-голямата част от светлината си беше отишла, когато приключих.

— Откри ли каквото ти трябваше? — попита Гоблин, когато се върнах при него.

— Мисля, че да. Не е онова, каквото исках. Освен ако ти не ме зарадваш. Можем ли да прекосим със сила?

— Срещу това, което е там сега? Вероятно. Докато водите са все още ниско. Ако опитаме посред нощ и ги хванем да дремят.

— А когато нивото на водата наистина спадне, там ще се мотаят към десет хиляди души.

— Не изглежда добре, нали?

— Не. Дай да намерим място, където да се скрием от дъжда.

— Аз ще издържа на ездата обратно, ако и ти можеш.

— Да опитаме. Справим ли се, ще спим на сухо. Какво ще кажеш за мъжете там? Професионалисти?

— Подозирам, че са само малко по-добри от хора, маскирани като войници.

— И на мен ми се сториха доста нескопосани. Но може би пък по тези краища на света не им и трябва да са по-добри.