Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 111

И все пак се съмнявах. Харесах онова, което видях у Талианския народ, особено духа им. След раните, нанесени им при запазването на независимостта им, те още бяха нахъсани срещу Сенчестите. И имах силното усещане, че няма да харесам тази групичка, ако се запозная с нея. Така че дори още преди да е започнало всичко, нарушавах първото и най-важно правило, обвързвайки се емоционално. Какъвто съм глупав…

Проклетият дъжд имаше нещо лично срещу мен. Не ставаше по-силен, но и не се отказваше. Но въпреки това на изток и запад виждах светлина, която означаваше чисти небеса в тези посоки. Боговете, ако изобщо съществуваха, спретваха мизерията специално за мен.

Последното обитаемо място, през което минахме, се намираше на около шест мили от брода Годжа. Отвъд него местността бе занемарена и празна от месеци. А почвата не изглеждаше лоша. Местните трябва да са се страхували много, за да я изоставят. Смяната на владетели обикновено не е толкова травмираща за селяните. Петте хиляди, поели на север, без да се завърнат, явно са имали достатъчно сериозна причина.

Местността не беше скалиста. В по-голямата си част представляваше разчистена земя, която се извиваше нежно, и пътят по нея не изглеждаше толкова ужасен, въпреки че не беше предвиден за военно движение. Никъде не видях укрепления — естествени или построени. Всъщност нямаше нищо подобно където и да било из Талианските земи. В случай на бедствие не можеше да се бяга и имаше шепа места, в които да се скриеш. Лебеда и приятелчетата му заслужаваха уважение за смелостта си да рискуват със сегашното пътуване.

Когато се напои с вода, почвата се превърна в глинеста и лепкава кал, която подлагаше на изпитание силата и търпението дори на моя неуморим жребец. Бележка — да планирам битки само в слънчеви и сухи дни.

Ясно. И понеже стана въпрос, да поръчаме и само слепи врагове.

В този занаят трябва да вземеш каквото ти се предлага.

— Адски си мрачен днес, Знахар — каза Гоблин след дълго мълчание.

— Аз? И ти си приказлив като камък.

— Всичко това ме притеснява.

Притеснявало го. Много нетипична забележка за него. Означаваше, че е потресен до ноктите на краката си.

— Смяташ, че не можем да се справим, ако приемем договора?

Той поклати глава.

— Не знам. Може би. Ти винаги успяваш да извадиш нещо от торбата с триковете. Но започваме да се захабяваме, Знахар. Всичко това вече не е забавно. И какво ще стане, ако успеем да се справим някак, пробием и стигнем до Катовар, а там открием едно голямо нищо?

— Това е риск от самото начало. Никога не съм обявявал нещо за това пътуване. Просто трябва да го направим, защото дадох обет да го направим. И когато предам Аналите на Мъргън, ще изискам от него същото обещание.

— Предполагам, че нямаме какво по-добро да вършим.