Читать «Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим» онлайн - страница 42

Когато Ерленд след много пренаписвания, упорство и молитви сметна, че е готов с разказа си, той неотложно трябваше да намери извинение, за да се отправи към Варнхем, което обясни със службата си в манастира, а именно че през някои празнични дни всички послушници трябва да присъстват там, иначе ги чака наказание. Изпълнен с очакване, той тръгна към Варнхем за Благовещение — деня, когато жеравите се завръщат в Западна Готаланд.

Момчетата не тъгуваха за заминаването му. Когато настъпи пролетта и из дворовете и другите пространства между постройките в Арнес нямаше сняг, за всички деца настъпваше времето на игрите. Една необикновена игра в Арнес беше да вземат обръч от каците и след това да бягат с него. Той се търкаляше, докато през цялото време те го направляваха и засилваха с ръжен. Играта се бе развила дотам, че трябваше да се опитват да отнемат обръча един от друг, макар и само с помощта на ръжена, и да го търкалят пред себе си към стената на двора. Когато някой успееше да удари стената на двора с обръча, той печелеше. Което не беше никак лесно, защото всички останали, които нямаха обръч под ръжените си, правеха всичко възможно, за да възпрепятстват победата.

Арн, естествено, не беше от най-големите момчета, но скоро се оказа, че той винаги успяваше най-добре в тази игра, макар и да бе толкова малък. Беше хитър като невестулка, но и притежаваше нещо друго, което останалите не можеха да правят, а именно бързо да прехвърля обръча от лявата в дясната си ръка, като внезапно сменя посоката му, така че всички момчета да се втурнат в грешната посока. Можеха да го спрат само ако му подложеха крак или го дръпнеха за ризата, или пък го хванеха здраво. Желанието на по-големите момчета да използват подобни методи се засилваше, но и находчивостта на Арн се увеличаваше. Най-накрая Ескил, който беше единственият, който би посмял, започна да го спира, като при всяка възможност го удряше в лицето.

Тогава на Арн му омръзваше, отиваше на една страна и се цупеше.

Магнус намери начин да го утеши, нареди да изработят лък и стрели в нормална големина, заведе Арн на една страна и започна да го учи да стреля. Не мина много време и Ескил дотича, като поиска и той да участва. Но за негово раздразнение, всеки път брат му уцелваше много по-добре от него самия и скоро братята отново се спречкаха. Магнус за пореден път ги разтърва и реши, че ако ще се карат така, то ще могат да стрелят само когато и той е там. Така играта внезапно премина в уроци, горе-долу като тези да седят, да преписват и четат неясния текст за елементите и категориите на Аристотел. И така удоволствието бе разрушено, поне за Ескил, който винаги бе побеждаван и от баща си, и от по-малкия си брат.

Но Магнус видя нещо в синовете си, което го накара да се замисли. Ескил беше като всички момчета, когато се движеше и стреляше с лък, почти както самия него като дете. Но Арн притежаваше нещо, което другите момчета нямаха — способност, която навярно му бе дадена от Бог. Някои от хората, които Магнус попита за съвет, наблюдаваха замислено момчето, докато то стреляше, и кимаха в знак на потвърждение. Какво щеше да излезе от това, никой не знаеше, но дарбата на това момче бе огромна.