Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 26
Артуро Перес-Реверте
— Вторият параклис вляво — прошепна дон Франсиско. — Зад решетката.
Капитан Алатристе, който следеше олтара, остана за малко неподвижен, после се извърна леко, за да отправи очи в посоката, указана от поета. Аз също проследих погледа му до параклиса, свързващ църквата с обителта, където черно-белите була на монахини и послушници се различаваха зад гъстата желязна мрежа, към която строгостта на манастирския устав добавяше и островърхи пръти, та никой мъж отвън да не доближава повече от допустимото. Такава беше нашата Испания: много строгост и церемониалност, много предпазни огради, много железни решетки и много фасади — по време на най-тежките ни разгроми в Европа, в кастилските кортеси течаха спорове за догмата на Непорочното Зачатие, докато мошениците в клира, монахините без призвание, чиновниците, съдиите, благородниците и кой ли още не скубеха нещастното ни отечество, а нацията — господарка на два свята представляваше всъщност двор на Мониподио, рай за кариеристи и завистници, за сводници и фарисеи, вертеп, в който чест и съвест се продаваха за пари. Към това се добавяха много глад и много измама, та животът да бъде поносим.
— Как ви се струва, капитане?
Поетът беше проговорил много тихо, едва чуто, възползвайки се от момента, в който започна четенето на „Отче наш“. В едната си ръка държеше шапката, другата бе поставил на дръжката на шпагата и гледаше право пред себе си, с престорено задълбочен вид, като да внимаваше в литургията.
— Няма да е лесно — отговори Алатристе.
Дълбоката въздишка на поета се сля с първите думи на Символа на вярата „… Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен…“, които подемаха в хор енориашите. Малко по-нататък, спотаен зад една колона, опитващ се да остане незабелязан сред множеството, подобно на джебчия сред почтени чиновници, видях големия син на дон Висенте де ла Крус, същия, който ме разкри заради издайничеството на котката, когато ги подслушвах. Беше загърнал наполовина лице с мантията си и гледаше към решетката, зад която стояха монахините. Запитах се дали Елвира де ла Крус се намираше там и дали брат й можеше да я види. Мечтателността, естествена за момче на моите години, се отприщи подир образа на тази девойка, която не познавах, но си я представях красива, пленница, измъчвана, надяваща се на спасение. Навярно часовете в килията й се струваха безкрайни в очакване на знак, писмо, бележка, известяващи я да бъде готова за бягство. Тласкан от въображението си, което на моменти се развихряше и ме караше да се чувствам като герой на рицарски роман — в края на краищата случайността ме бе превърнала в част от това предприятие, — се взрях напрегнато, опитвайки се да я различа зад железните плетеници, отделящи я от света; и почти ми се стори, че виждам една бяла ръка, пръсти, опрени за миг на решетките. Останах дълго време тъй, замаян, със зяпнала уста, с надежда да видя ръката отново, докато не усетих по врата си леко шляпване. Беше капитан Алатристе. Тогава, върнат към действителността, отново загледах напред колкото можех по-задълбочено. А когато капеланът се обърна към нас, за да произнесе
