Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 23

Такава противоречива личност беше той. Малко след това, във Фландрия, имах възможността да го видя със сведена глава и коленичил, когато легионите се канеха да влязат в бой и капеланите минаваха покрай редиците, благославяйки всички; той никога не правеше това, за да се преструва на набожен, а от уважение към другарите, които отиваха да умрат с вяра в действената сила на молитвата. Защото Богът на Алатристе нито можеше да се трогне от надгробна плоча, нито пък да се наскърби от хули. Той беше могъщ и невъзмутим, но не дърпаше конците на куклите в своя театър, каквото представляваше светът, а се задоволяваше единствено да наблюдава. Най-много с неразбираема умисъл за актьорите в човешката комедия — да не кажем като зла и жестока шега, — да премести декорите и да направи така, че сцената да се отваря вероломно под нозете им или докато се разменят сценични плесници, да те постави в истински страховито положение, а друг път да те измъкне от най-заплетена ситуация. Съвсем спокойно би могъл да бъде първоначалната движеща сила или изконна причина на всички причини, както чухме да казва преподобният Перес една вечер, когато му се отвори глътка със сладко вино и той се опита да обясни на сътрапезниците си петте доказателства на Свети Тома Аквински за съществуването на Бога. Но що се отнася до капитана, тълкуванието на въпроса за него по всяка вероятност беше по-близо до това, което римляните, ако не ме лъже латинският, научен при самия Перес, наричаха fatum Спомням си неустрашимото и хладно изражение на Алатристе, когато вражеската артилерия отваряше пробойни в нашите редици и наоколо другарите се кръстеха и се молеха за себе си на Иисус и Светата Дева, а сетне отведнъж човек ги чуваше да си припомнят молитви, научени в детските години; тогава той прошепваше „амин“ в един глас с тях, за да не се чувстват те толкова сами, когато падаха на земята и умираха. Но светлите му и студени очи дебнеха неравните редици на неприятелската кавалерия, изстрела от мускет, идващ от някой насип, димящите бомби, движещи се на зиг-заг по земята, преди да избухнат в светкавица, която сервираше богата трапеза на дявола. И това „амин“ с нищо не го ангажираше, както можеше да се прочете в унесения му поглед, в орловия му профил на стар войник, следящ единствено монотонния ритъм на барабана в средата на Легиона, бавни и безучастни като равния ход на испанската пехота и отмерените удари на сърцето му. Защото на своя Бог капитан Алатристе можеше да служи както на краля си: нямаше защо да го обича, ни дори да му се възхищава. Ала тъй като беше такъв, какъвто беше, той го зачиташе и му се подчиняваше. Веднъж го видях да се сражава за едно знаме и за трупа на военачалника ни дон Педро де ла Дага; беше денят, в който се преситихме от шпаги и картечни откоси край река Мерк, близо до Бреда. Зная че, макар заради това мъртво и направено на решето от мускетни изстрели тяло да бе готов да прежали собствената си кожа, а на това отгоре и моята, всъщност не даваше пет пари ни за дон Педро де ла Дага, ни за знамето. Това беше смущаващото у капитана: можеше да се преклони пред един Бог, който му беше безразличен, да се сражава за кауза, в която не вярваше, да се напие с неприятел или да умре за военачалник и крал, които презираше.