Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 96

Аз не очаквам, че ще си отида красиво, напускайки благородно живота през някоя тиха нощ. Напротив, готов съм да драпам със зъби и нокти срещу угасването на светлината, да се защитавам и воювам на всяка крачка по пътя към вечния мрак. Болестта, благодарение на която доживях тези далечни времена, беше свързана с много болки, ако щете дори с агония, и то дълго преди да ме замразят. Често си спомням за онова време и всеки път се заклевам никога да не се предам лесно. Искам да живея, въпреки болките и всичко останало. Има една книга и един човек, когото много уважавам: Андре Жид и неговите „Земни плодове“. На смъртно легло, с дълбоката увереност, че му остават само няколко дни живот, той продължавал да пише като печатарска машина. Свършил я за три дни и издъхнал. А вътре изброил всички хубави неща, свързани с размесването на земята, въздуха, огъня и водата, които го заобикаляли, неща, които е обичал, и зад всеки един ред прозира желанието му да се сбогува с тях, макар никак да не му се разделя с живота. Ей така се чувствам и аз. Старая се да не остана безучастен към това, което става с Грийн, но не мога да му съчувствам. Бих предпочел да си остана там, на скалата, целият натрошен, под проливния дъжд, но все така жадуващ да опознавам живота и да го подчинявам на волята си, вместо да съм тук. Все си мисля, че тъкмо този глад ми е позволил да овладея конструирането на световете — и то така, че да го върша съвсем сам и никога да не се задоволявам напълно от постигнатото. Дяволска работа.

Изкатерихме един хълм и спряхме на върха. Още преди да го стигнем вече знаех какво ще зърнем на отсрещната страна.

… Просторна и мрачна долина, която започваше почти под краката ни — между два мрачни скални масива от сивкав камък, покрити с тъмнозелена растителност, и продължаваше нататък и нататък, колкото и да се взирах — където ставаше все по-тъмно и по-тъмно, докато накрая оставаше само мрак, толкова непрогледен, че там можеше да има само пустош, нищо друго освен безмерна пустош.

— Ще вървя още стотина крачки с теб, дра — рекох аз.

— Благодаря ти, дра.

Спуснахме се рамо до рамо по склона на хълма и поехме към долината.

— Какво ще разкажеш за мен на Мегапей, когато научат за кончината ми?

— Все още не зная.

— Кажи им, ако те попитат, че съм бил глупак, но преди да дойда на това място съм съжалявал за глупостта си.

— Ще го кажа.

— И…

— И това също — прекъснах го аз. — Ще помоля костите ти да бъдат погребани високо в планината, на мястото, където е бил твоят дом.

Той склони глава.

— Друго не искам. Ще ме изпроводиш ли с поглед?

— Да.

— Речено е, че в края на тунела има светлина.

— Така е речено.

— Време е да я потърся.

— На добър път, дра Грин-тарл.

— Ти спечели твоята битка и скоро ще напуснеш това място. Ще построиш ли световете, които аз не успях?