Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 98

Претърколих трупа на Грийн и го нагласих в по-приемлива поза за окото, а след това го покрих с моето микроодеяло. Взех записите и биоцилиндрите, които бе скрил под себе си. Оказа се прав. Бяха напълно разрушени. Прибрах ги в раницата си. Поне едно нещо, което да зарадва Земното разузнаване. Накрая допълзях до енергоизточника и останах да лежа край него, в очакване в небето да се покаже моят „Модел Т“.

… Тя вървеше, отдалечаваше се от мен, полюшвайки лекичко стройните си бедра, а сандалите й шляпаха ритмично. Исках да се втурна след нея и да й обясня поне част от онова, което бе станало. Но знаех, че няма никакъв смисъл — защо само да се унижавам? Когато декорите на приказката внезапно избухнат и всичко се покрие с пепел, какъв смисъл да полагате каквито и да било усилия за последната реплика? Стига ни, че имаше великани и джуджета, гъби и жаби, пещери, пълни със скъпоценни камъни, и не един, а цели десет вълшебници…

Почувствах приближаването на „Модел Т“ много преди да го зърна — насочваше се право към енергийния кладенец.

Точно десетима финансови вълшебници, търговските барони на Алгол…

И всички до един нейни чичовци.

Беше време, когато мислех, че съюзът ни ще издържи, макар и подпечатан само с една целувка. Но не бях предвидил двойната игра, а когато ударът се стовари и то точно оттам, откъдето не го очаквах, трябваше да предприема нещо. В края на краищата, в играта не участвах само аз. Имаше и други и аз не можех да ги спра — дори и да исках.

„Модел Т“ се спускаше право към мен. Опипах счупения си крак, изстенах от болка и се отпуснах назад.

Търговски споразумения, приказки и накрая една вендета… Твърде късно беше да си припомням втората част на тази история, още повече че краят беше в моя полза. Би трябвало да се чувствам страхотно.

„Модел Т“ изникна пред погледа ми, спусна се право към мен и увисна като някакъв грамаден самостоятелен свят. Продължих да го управлявам чрез енергоизточника.

Бях страхливец, бях бог и кучи син, бях каквото изискваше от мен времето. Така е винаги, когато животът ти продължава повече от нормалното. Преминаваш през различни стадии. Точно сега обаче бях уморен, изтерзан и мислех само за едно.

Приземих „Модел Т“ на скалата до мен, отворих люка и запълзях към него.

Вече нямаше никакво значение какво мисля и чувствам сега, когато пожарът бе унищожил всичко. Както и да го погледнеш, нямаше значение.

Стигнах кораба. Мушнах се вътре.

Изправих се до пулта, натиснах това-онова и го пробудих за по-активен живот.

Кракът ми се пръскаше от болка.

Корпусът се люшна.

Огледах се, събрах необходимите инструменти и отново изпълзях навън.

Прости ми, че нахлувам, скъпа.

Нагласих се удобно, прицелих се и разтопих грамадната скала.

— Франк? Ти ли си?

— Не, седемте козлета.

Лейди Карли изхвърча навън, мръсна, ококорени очи.

— Ти се върна за мен!

— Не съм си тръгвал.

— Ранен ли си?

— Вече ти казах.

— Каза, че си тръгваш, че ще ме оставиш.

— Време е да научиш кога говоря сериозно.

Тя ме целуна, помогна ми да застана на здравия крак и прехвърли ръката ми през рамото си.