Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 97

— Може би — отвърнах аз и се загледах в мрака, където нямаше звезди, нито метеори или комети.

Ала изведнъж нещо се появи там.

В празното пространство бе увиснала Нова Индиана. Изглеждаше отдалечена на милиони мили, контурите й бяха леко размазани и сияещи. Носеше се плавно надясно, докато една скала не я скри от погледа ми. Ала по това време вече беше изгрял и Коситус. Докато пресичаше, последваха го и всички останали — Сен Мартин, Бунинград, Дисмал, М-2, Хонкитонк, Милост, Връх, Тангия, Илирия, Роденова прищявка, Хоумфри, Кастор, Полукс, Сентралия, Денди и прочие.

По някаква глупава причина тази гледка напълни очите ми със сълзи. Над мен преминаваха като на парад всички светове, които бях създал. Не мислех, че може да е толкова величествено.

И ето че в мен се пробудиха чувствата, които бях изпитвал при раждането на всеки един от тях. Поне с нещо бях допринесъл, за да запълня празното пространство. Там, където бе имало мрак, аз бях окачил моите светове като коледни играчки. Ето го отговора. Когато дойде време и аз да пресека Долината, те ще останат след мен. Повика ли ме Заливът, ще навляза във водите му гордо вирнал глава. Защото вече съм оставил своето наследство и оттук насетне само мога да го умножавам.

— Наистина има светлина! — извика Грийн и едва сега осъзнах, че е стиснал ръката ми и сочи развълнувано процесията.

Поставих ръка на рамото му и произнесох тържествено:

— Дано срещнеш Кируор Четириликия, Бащата на Цветята.

Не можах да чуя отговора му, защото той се отдалечи забързано от мен, изтича между скалите, пресече Долината и се изгуби от погледа ми.

Обърнах се, прецених накъде горе-долу е изток и поех. Чакаше ме дълъг път.

Да се завърна у дома…

Медни камбани в ушите и попови лъжички пред очите.

Бях залепнал за някакъв неравен таван. Не. Лежах с лице към нищото, и се опитвах да задържа света върху раменете си. Беше ужасно тежък, а скалата под мен се пропукваше и поддаваше. Под мен беше Заливът, с неговите кондоми, прогнили трески, сплетени водорасли, празни черупки, бутилки и боклуци. Почти долавях далечния прибой, а пръските от вълните се стичаха по лицето ми. Ето, там е животът — вонящ, полюшващ се и студен. Бях го преплувал, бях надвил бурите и теченията му и сега, докато гледах надолу към него, усещах, че е дошло време да се спусна в дълбините му. Стори ми се дори, че дочух птичи крясъци. Какво пък — бях стигнал Долината, а сега се завръщах. С малко късмет и този път щях да избегна зловещите пръсти на ръката, която се протягаше към гърлото ми. Паднах, светът се завъртя около мен и всичко застана по местата си — както беше преди.

Небето беше черно като аспид и нашарено от сажди. От него се просмукваше влага. Скалата се впиваше в гърба ми. Повърхността на Ахерон бе набръчкана и неравна. Беше студено.

Седнах, разтърсих глава, за да проясня мислите си, потреперих и огледах проснатото до мен зелено тяло. Сетне произнесох последните слова на причастието и гласът ми затрепери болезнено.