Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 94

Засмях се.

— Склони ме. Не те виня, че не ми вярваш.

„Беше екранирал мислите си. Можеше да ме измамиш.“

— Напълно възможно. Дори аз не съм съвсем сигурен в себе си.

Развих пакета с глитеновите корени и ги натроших според указанията, за да спазя нужната пропорция.

— Време е да тръгнем ръка за ръка — започнах аз — и само един от нас ще се завърне на това място…

* * *

След един студен сив период и друг — топъл и черен, ние се озовахме в сумрачна страна, без вятър и звезди. Наоколо имаше само яркозелена трева, високи върхове и едва забележимо северно сияние, докоснало единия край на синьо-сиво-черното небе и следващо от край до край начупения хоризонт. Сякаш всички звезди бяха изпопадали, за да се превърнат на прах и да се разпилеят по хълмовете.

Крачехме без видимо усилие — почти се носехме над земята — и телата ни отново бяха възвърнали предишната си жизненост. Грийн вървеше от лявата ми страна, загледан в хълмовете на глитеновия сън — дали наистина беше сън? Изглеждаше толкова реален и материален, а сънят бяха нашите измъчени, натрошени трупове, лежащи проснати на скалата, под неспирния дъжд, преди милион милиони години. Имах усещането, че винаги сме вървели тук с Грийн — и винаги сме се чувствали толкова добре. Във всеки случай беше съвсем като последния път, когато посетих това място. А може би въобще не съм го напускал.

Неусетно подехме една стара пей’анска песен, след което Грийн ми каза:

— Дра, отказвам се от пай’бадрата, която таях срещу теб. И ти прощавам за всичко.

— Това е чудесно, дра тарл.

— Обещах ти също така да ти кажа нещо. Ставаше дума за записите. Те лежат под моето бездушно зелено тяло, същото, което имах привилегията да обитавам известно време.

— Аха.

— Само че са безполезни. Прехвърлих ги при мен от касата, където ги държах, със силата на моя ум. За съжаление, били са разрушени безвъзвратно по време на стълкновението на острова, също както и тъканните култури. Вярно, че сдържах думата си, но не напълно. Бедата е, че ти не ми остави друг избор. Сам не можех да стигна дотук.

Чувствах, че трябва да съм обезпокоен, но в момента не изпитвах нищо.

— Сторил си каквото е трябвало — чух се да отвръщам. — Не се тревожи. Може би е по-добре, че не ще мога да ги върна отново към живот. Толкова много неща са се случили, след като са напуснали този свят. Нищо чудно да се почувстват така, както се почувствах аз преди много време — изгубен в един чужд свят. За разлика от мен, те може да не кипят от ентусиазъм да го опознаят. Не зная. Да оставим нещата такива, каквито са. Станалото — станало.

— А сега трябва да ти кажа за Рут Ларис — продължи той. — Тя лежи във фалонския приют за душевноболни в Кобачо, планетата Дрискол, където е регистрирана като Рита Лорънс. Лицето й е променено, както и умът й. Трябва да я изведеш оттам и да наемеш психиатри.

— Защо е в приюта?

— Беше по-лесно, отколкото да я доведа на Илирия.

— Нищо ли не значат за теб болките, които причини на всички тези хора?

— Не. Вероятно твърде дълго съм работил с материята на живота…

— Не изглежда да си се справял особено добре. Склонен съм да мисля, че прекалено често си оставял кормилото на Белион.