Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 92

Погледнах назад към Шандон и поклатих глава. Сетих се за онова, което винаги съм знаел за него — че е бил роден, за да следва другите, вечно да бъде втори. Целият му живот бе преминал под това проклятие. За миг изпитах жалост към него. А беше толкова близо до успеха. Грешката му бе, че се захвана с неподходяща игра, на неподходящо място и в неподходящо време, също като брат ми. Интересно, къде ли са сега главата и ръката му?

А междувременно продължавах да пълзя. Енергоизточникът беше само на стотина стъпки от мен, но аз избрах заобиколен маршрут, защото ми се стори по-лесен. Следващия път, когато спрях да си почина, ми се стори, че долових приглушено хлипане. Прозвуча твърде за кратко, за да съм сигурен.

Малко по-късно го долових отново, по-силно. Идеше някъде зад мен.

Спрях и зачаках, докато се повтори. Сетне се отправих нататък.

След десетина минути достигнах основата на огромна купчина пръст. Цялата беше засипана с дребни скални отломъци, а зад нея се издигаше отвесна стена. Приглушените ридания идваха някъде оттук. Зърнах крайчеца на пещерен вход и тъй като не ми се щеше да изчерпвам остатъка от силите си, поех дъх и извиках:

— Ей! Кой е там?

Тишина.

— Ей! Обади се!

После се чу:

— Франк?

Беше гласът на лейди Карли.

— Здравей, кучко. Снощи ми предрече, че бързам към гибелта си. А твоята участ каква е?

— Франк, заклещена съм в пещерата. Входът е затрупан от един камък, а не мога да го помръдна.

— Какъв ти камък, направо скала, скъпа. Виждам я от другата страна.

— Можеш ли да ме измъкнеш?

— Как попадна там?

— Скрих се, когато започна пукотевицата. Опитах се да прочистя входа, но само си изпочупих ноктите, а и пръстите ми целите са изранени. Не мога да го заобиколя този камък…

— Като гледам, май наистина няма изход…

— Защо, какво е станало?

— Всички са мъртви, освен аз и ти, а от острова е останало съвсем малко парче земя. Непрестанно вали. Доста яко се счепкахме.

— Не можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Късметлия ще съм, ако и аз се спася — като се има предвид състоянието ми.

— Да не си в някоя друга пещера?

— Не, навън съм.

— Тогава какво разбираш под това „да се измъкна“?

— Имам предвид това прокълнато късче земя. Искам да се върна обратно на Хоумфри.

— Значи все пак очакваш някаква помощ?

— За мен само — отвърнах. — „Модел Т“ ще пристигне днес следобед. Така съм го програмирал.

— Но на борда сигурно има инструменти… Не можеш ли да взривиш проклетия камък?

— Лейди Карли — рекох аз, — кракът ми е строшен, едната ми ръка е парализирана и целият съм покрит с толкова много рани, че просто няма смисъл да ги броя. Всеки миг може отново да изгубя съзнание или в най-добрия случай да заспя и да хъркам цяла седмица. Снощи ти дадох възможност отново да бъдеш мой приятел. Спомняш ли си какво ми отвърна?

— Да.

— Значи, получи си заслуженото.

Обърнах се и запълзях обратно на лакти.

— Франк!

Не отговорих.

— Франк! Почакай! Не си отивай! Моля те!

— Защо? — извиках.

— Помниш ли какво още ми каза снощи?…

— Да, помня и отговора ти. Но това беше снощи, когато бях друг човек. Ти получи своя шанс и го опропасти. Ако имах сили, щях да изчегъртам името ти на камъка заедно с днешната дата. Сбогом, драго ми беше, че те познавах.