Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 64

Не чух приближаването му. Изглежда, се беше прокраднал през храсталака от север, изчакал ме бе търпеливо и се беше хвърлил към мен едва в мига, когато осъзнах, че е наблизо.

За един телепат е много по-лесно, отколкото предполагате, да скрие присъствието си от друг, без при това да губи представа за местонахождението му и за онова, с което се занимава. Въпрос само на „блокиране“ — сиреч поддържане на въображаем екран около себе си и максимално ограничаване на емоционалната активност.

Признавам, че последното е изключително трудно, когато мразите и в червата онзи, към когото се прокрадвате с цел да го убиете. Сигурно този факт ми спаси живота.

Не бих казал със сигурност, че долових някакво злокобно присъствие зад гърба си. Просто се разхождах, наслаждавах се на нощния въздух и внезапно почувствах неясна тревога. Беше като една от онези неопределени мисли, които се мятат из главата ви, когато се събуждате без никаква явна причина през някоя топла, спокойна лятна нощ, лежите и се питате какво по дяволите ви става, а сетне неочаквано долавяте необичаен шум от съседната стая, прозвучал като гръм в тишината, и усещате как стомахът ви се свива на болезнени възли и напрежението започва да ви облива с горещите си вълни — нещо подобно почувствах и аз тогава и в същата секунда пръстите ми изтръпнаха (стар антропоиден рефлекс!), нощта стана една идея по-мрачна, морето се превърна в безбрежно леговище на зловеща заплаха и скрити сред вълните дебнещи пипала, докато ярката черта в небосвода над мен, оставена от някой спускащ се транспортен кораб, беше като Дамоклев меч на изгубил контрол космически съд, който всеки миг можеше да се превърне в метеор и да се стовари върху мен.

Така че, когато долових скърцането на пясъка зад гърба си, адреналинът вече беше поел по своя път.

Завъртях се мълниеносно и приклекнах. С левия крак бях описал широка дъга назад и при спирането се отпуснах на коляно.

Силен удар в едната страна на лицето ми ме претърколи надясно. В следния миг той се стовари върху мен и двамата задраскахме по пясъка, опитвайки се да заемем по-изгодна позиция. Да викам за помощ би било безсмислена загуба на въздух, тъй като наблизо нямаше никого. Опитах се да хвърля пясък в очите му, опитах се да го ритна с коляно в слабините и в още дузина болезнени точки. Той обаче беше чудесно подготвен, малко по-тежък от мен, а и по-бърз.

Може да ви прозвучи странно, но си разменяхме удари близо пет минути, преди да го позная. По това време вече се бяхме озовали върху мокрия пясък, вълните се разбиваха в нас и той почти бе успял да ми счупи носа с чело, както и два от пръстите ми — когато се опитах да го стисна за гръкляна. Лунната светлина озари лицето му, видях, че това е Шандон, и в същия миг осъзнах, че единственият начин да го спра е като го убия. Безсмислено беше да се опитвам да го нокаутирам. Затворът или поправителният център щяха да се окажат само кратка спирка преди следващата ни среща. Ако исках да живея, той трябваше да умре. Предполагам, че и той е бил движен от същата мисъл.