Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 60

— За толкова неуравновесен ли ме мислиш? Дойдох, за да те поставя под мой контрол.

— И се провали.

— … провалих се.

— Защо всъщност дойде?

— Имам нужда от помощта ти.

— За какво става въпрос?

— Трябва да се махнем оттук час по-скоро. Надявам се, че разполагаш с необходимото транспортно средство?

— Естествено. От какво толкова се боиш?

— През живота си си се сдобил с малко приятели и с доста врагове, Франсис Сандоу.

— Наричай ме Франк. Имам чувството, че се познаваме от много време.

— Не биваше да изпращаш вчера онова послание, Франк. Сега присъствието ти е известно на всички. Ако не ми помогнеш да избягам, ще трябва да се изправиш срещу мъст, много по-силна от моята.

Ветрецът смени посоката си и аз неочаквано долових мириса на пей’анска кръв. Включих джобното си фенерче и го насочих към него.

— Ранен си.

— Да.

Угасих фенерчето, върнах се при раницата и я разкопчах с лявата си ръка. Извадих пакета за първа помощ и му го хвърлих.

— Превържи се — посъветвах го и отново включих фенерчето. — Раните ти миришат лошо.

Той разтвори пакета и превърза раните върху рамото и предмишницата си. Дузината дребни охлузвания по гърдите и корема остави ей така.

— Май си се бил с някого, а?

— Да.

— Другият в какво състояние е?

— В по-лошо. Имах късмет. За малко да го убия. Сега вече е твърде късно.

Забелязах, че не носи оръжие, и прибрах пистолета. Приближих го и спрях пред него.

— Делгрен от Дилпей ти праща поздрави — осведомих го. — Струва ми се, че си успял да влезеш в неговия жертвен лист.

Той изсумтя, ухили се и каза:

— Той щеше да е следващият. Подир теб.

— Все още не си ми дал поне една разумна причина да те оставя жив.

— Затова пък възбудих любопитството ти, благодарение на което съм жив. И дори превързан.

— Търпението ми се топи като пясък в сито.

— Значи ти не си научил добре урока за камъка.

Запалих цигара.

— За разлика от теб, аз съм в по-изгодна позиция да проверя верността на моите пословици.

Вече приключваше с бинта, когато подхвърли:

— Имам едно предложение за теб.

— Да го чуя.

— Ти разполагаш със скрит някъде кораб. Отведи ме при него. Вземи ме с теб, далеч от този свят.

— В замяна на какво?

— На твоя живот.

— Не виждам с какво можеш да го заплашиш.

— Нямам намерение да те заплашвам. Просто ти предлагам да ти спася живота, ако сториш същото за мен.

— Да ме спасиш от какво?

— Сигурно знаеш, че имах възможността да върна към живот някои определени хора.

— Да, научих, че си откраднал менталните им записи. Как го направи, между другото?!

— Телепортация. Един от талантите ми. Мога да прехвърлям дребни предмети от едно място на друго. Преди много години, когато се заех да те изучавам и да подготвям отмъщението, започнах да посещавам Земята — по-точно правех го всеки път, когато някой от твоите приятели или врагове умираше. Освен това чаках търпеливо, докато натрупам достатъчно финансови средства, за да закупя този свят, тъй като го смятах за най-удобна сцена на пиеската, която бях замислил. За един конструктор не е никак трудно да се научи как да борави със записите.

— Значи моите приятели — и врагове — са съживени тук, на тази планета?