Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 59

Подушвах дим и пепел, с каквито въздухът бе все така наситен. Усещах влажната почва под мен и студа, полъхващ от земните недра. Усетих и нечие присъствие, съвсем наблизо. Сетне чух едва доловим шум от преобърнато камъче някъде вдясно от мен. После тишина.

Пръстът ми се плъзна по извивката на спусъка. Завъртях дулото в тази посока.

И тогава, толкова внимателно, колкото пчелата каца върху разцъфналия цвят, почувствах чуждо присъствие в мислите си, в тъмната стая, която обитавах.

„Ти спиш — нашепваше ми някой или нещо — и скоро няма да се събудиш. Докато не ти разреша. Спи, въпреки че ме чуваш. Това е съвсем естествено. Няма никаква причина да се събуждаш. Продължавай да спиш дълбоко, докато ти говоря. Много е важно да ме послушаш…“

Оставих го да продължава, тъй като вече бях съвсем буден. Потиснах реакциите си и се преструвах на отпуснат, докато се ослушвах за нов издайнически звук.

След близо минута, която, изглежда, бе необходима на когото и да бе там, за да се увери, че все още спя, долових някакво движение от същата посока.

Отворих очи и без да движа главата си, се заех да изучавам очертанията на сенките.

Край една от скалите на около трийсетина стъпки от мен различих нещо, което не бях видял преди лягане. Продължих да го наблюдавам, докато забелязах, че съвсем лекичко помръдва. След като установих с точност позицията му, свалих предпазителя, прицелих се внимателно и натиснах спусъка. На около пет крачки пред него внезапно се вдигна облак от прах, ситни камъчета и пепел.

„Посмей само да мръднеш и с теб е свършено“ — предупредих го мислено аз.

Едва сега се изправих, като вдигнах пистолета пред себе си. Заговорих го на пей’ански, тъй като бях забелязал на светлината от лъча, че онзи, който стои до скалата, е пей’анец.

— Грийн Грийн, ти си най-несръчният пей’анец, когото съм срещал.

— Вярно че допуснах някои грешки — призна той.

Изсмях се.

— Май си прав.

— Възникнаха непредвидени обстоятелства.

— Извинения. Не си научил добре урока за камъка. На пръв поглед изглежда, че е неподвижен, но в действителност расте, макар и незабележимо за окото. — Поклатих глава. — Какво ще си помислят потомците за теб след този нескопосан опит за отмъщение?

— Най-лошото, боя се, ако свърши така.

— Защо да не свърши? Нима ще вземеш да твърдиш, че си се постарал да ме примамиш тук с някаква друга цел, а не за да ми видиш сметката?

— Защо да отричам очевидното?

— Защо тогава да не направя това, което е най-логично?

— Помисли, Франсис Сандоу, дра Сандоу. Каква логика има в действията ми? Защо трябваше да идвам при теб сега, след като можех да изчакам ти да дойдеш при мен там, където силата е на моя страна?

— Може би съм поразклатил малко нервите ти снощи.