Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 57

Ушите ми започнаха да бучат, мъглата не даваше никакви признаци за разсейване, но аз продължавах да крача напред и трябва да съм изминал двайсет и пет мили през този ден.

Още два дни, казах си. Може би по-малко. И само един за всичко останало.

През тази нощ бях събуден от най-потресаващата експлозия, каквато бях чувал от много години. Изправих се и се заслушах в отгласа й — или може би чувах звънтежа на собствените си уши. Седях под голямото дърво, стиснал пистолета, и чаках.

Въпреки мъглата на северозапад се виждаше някакво розово сияние. Постепенно то придоби оранжев оттенък и започна да се разширява.

Втората експлозия не беше толкова оглушителна като първата. Нито третата и четвъртата. Междувременно съзнанието ми бе заето с нещо друго.

Земята под мен се тресеше.

Останах на мястото си в търпеливо очакване. Трусовете продължаваха да се засилват.

Ако се съдеше по картината в небето, поне половината свят беше обхванат от пламъци.

И тъй като не можех да предприема кой знае какво в този момент, аз прибрах пистолета в кобура, облегнах се на дървото и запалих цигара. Странна беше цялата тази история. Сякаш Грийн Грийн полагаше неимоверни усилия да ме впечатли с могъществото си, макар сигурно да знаеше, че не съм от впечатлителните. По тези места вулканичната активност е почти изключена и той беше единственият, освен мен, който присъстваше на сцената и би могъл да я предизвика. Защо? Дали не се опитваше да ми каже: „Погледни, Сандоу, какво върша с твоя свят. Хайде да видим ти какво ще предприемеш в отговор?“ Нима бе намислил да демонстрира силата на Белион с цел да ме изплаши?

Позабавлявах се известно време с хрумването да издиря някой енергоизточник и с негова помощ да разразя най-страшната електрическа буря, каквато някога е виждал моят опонент, но бързо отхвърлих тази идея. Нямах никакво намерение да се сражавам с него от разстояние. Исках да се срещнем лице в лице, за да мога да му кажа какво мисля за него. Исках да му стъпя на шията, а сетне да го запитам защо се прави на такъв глупак — и с какво принадлежността ми към човешката раса го е разлютила чак толкова, че е положил такива огромни усилия само за да ми причини болка.

Той очевидно знаеше, че вече съм пристигнал и съм някъде на повърхността — в противен случай едва ли щеше да изпрати онзи блуждаещ огън, за да ме отведе при Данго. Ето защо не се издадох особено със следващата си постъпка.

Затворих очи, подпрях слепоочията си с юмруци и призовах силата. Помъчих се да си го представя, някъде в близост до Острова на мъртвите, злорадстващ пей’анец, който се любува на вулканите, предизвикани от него, на стелещата се от небето сивкава пепел, на лавата, която сияе нажежена и кипи, на змиевидните струйки сяра, вдигащи се нагоре — и изпратих следното съобщение, подкрепено от цялата мощ на моята ненавист: