Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 55

Има едно място. Място, където всяка сутрин червеникавото слънце огрява пръстен от натрошени скални отломъци. Преди няколко века човечеството откри раса от антропоидни същества, наречени уайлизи, с които така и не успяхме да излезем на глава. Уайлизите отхвърляха всякакви опити за приятелско сближаване, на всичко отгоре убиваха нашите пратеници и ни изпращаха останките им с по някоя липсваща част. Когато за първи път установихме контакт с тях, те притежаваха летателни апарати за пътуване само в рамките на своята слънчева система. Малко след това откриха и междузвездните пътешествия. Навсякъде, където достигаха, те убиваха, грабеха, а след това се завръщаха у дома. Може би не бяха в състояние да възприемат принципите на междузвездното разбирателство или пък не даваха пукната пара за тях. В едно обаче бяха познали — необходимо беше ужасно много време преди да бъде постигнато съгласие за война срещу тях. Честно казано, трудно бих могъл да посоча друг подобен прецедент. Пей’анците трябва да са единствените, които помнят такъв. Както и да е, първите атаки бяха отблъснати, останките от нашия междузвезден флот се оттеглиха и ние се заехме да бомбардираме планетата. Оказа се обаче, че уайлизите са много по-напреднали технологически, отколкото си представяхме в началото. Притежаваха почти съвършена отбранителна система срещу ракетно нападение. Отказахме се и от това си начинание и се опитахме да ги усмирим. Безуспешно — те отново възобновиха набезите и грабежите. Едва тогава някой се досети да потърси помощ при Назованите. Избрани бяха трима конструктори на светове, Санг-ринг от Грелдей, Карт’тинг от Мордей и моя милост, заради способностите ни за обратно въздействие. Започнахме постепенно да консолидираме астероидния пояс, разположен в пределите на вражеската система, но отвъд орбитата на техния роден свят, за да оформим планетоид. Растеше бавно, скала по скала и неусетно променяше своя курс. Нашата група, заедно с машинарията, кръжеше отвъд орбитата на най-външната планета в системата, откъдето контролирахме силовите процеси при създаването на този нов свят и затваряхме постепенно спиралата на неговия полет. Когато уайлизите разбраха какво ги чака, се опитаха да го унищожат. Но вече беше твърде късно. Нито веднъж не помолиха за пощада и никой от тях не направи опит да избяга. Орбитите на двете планети се пресякоха и сега там е мястото, където около червеното слънце обикаля пръстен от натрошени скални отломъци. Пих до забрава цяла седмица след това.

А веднъж припаднах в пустинята, докато се опитвах да се добера от моята повредена машина до най-близкия оазис на цивилизацията. Бях вървял четири дни, последните два без капчица вода, гърлото ми беше като шкурка, а краката си чувствах на милиони мили разстояние. И тогава изгубих съзнание. Не зная колко дълго съм лежал. Може би цял ден. После нещо, което взех за рожба на помътеното си съзнание, приближи и приклекна до мен. Беше виолетово на цвят, с грива около врата и три рогови израстъка върху гущеровидното си лице. Дълго беше не повече от четири стъпки и цялото бе покрито с люспи. Имаше къса опашка и всеки един от пръстите му завършваше със закривен нокът. Очите му бяха тъмни овали с мигателни ципи. Носеше дълга куха тръстикова пръчица и малка торбичка. Все още не зная какво беше. Разглежда ме няколко минути, сетне отскочи встрани. Претърколих се на една страна и го загледах. То заби тръстиковата пръчка в пясъка, захапа горния й край, извади я, премести се с няколко крачки и отново повтори всичко отначало. Някъде на единадесетия опит бузите му взеха да се издуват като балони. Сетне създанието дотърча при мен, като остави пръчицата да стърчи от земята, и докосна устните ми с предния си крайник. Вече имах известна представа за онова, което се опитва да направи, и отворих уста. То се наведе и преля топлата, кална течност от устата си в моята като внимаваше да не изгуби нито една капчица. Още шест пъти се връща при тръстиковата пръчица, за да ми поднесе вода по този начин. Някъде тогава пак изгубих съзнание. Когато се свестих, слънцето клонеше към залез, а странното пустинно създание отново ми донесе вода. На сутринта вече имах достатъчно сили за да измина няколко крачки до тръстиковата пръчка, проснах се и засмуках жадно. Мъничкото същество обикаляше наблизо и очевидно не се чувстваше кой знае колко добре в предутринната хладина. Когато ме доближи, свалих часовника, откопчах ловджийския си нож, изтърсих всички пари от джобовете си и ги струпах пред него. То огледа внимателно вещите. Побутнах ги към него и посочих торбичката, която носеше. Съществото от пустинята ги бутна назад и зацъка с език. Протегнах ръка, докоснах предния му крайник и замълвих благодарности на всички езици, които знаех. Сетне събрах всичко и си поех по пътя. На другия ден следобед стигнах оазиса.