Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 53

… и после бях съвсем сам с мириса на озон и изгоряло, пред овъгления и разцепен дънер, където доскоро се намираше Данго Ножа. Дори блуждаещият огън беше изчезнал. Дъждът се усили и бързо прогони миризмата.

Поех назад в посоката, от която бях дошъл, отлепяйки с усилие подметки от лепкавата кал, а тялото ми пламтеше, сякаш някой ми бе запалил дрехите.

Не зная къде, нито как — но все пак успях да заспя.

* * *

От всичко, което човек върши, сънят е едничкото, което е в състояние да запази разсъдъка му здрав. Той поставя в скоби всеки отминал ден. Ако извършите някоя глупост и ви го припомнят още същия ден, ще почувствате раздразнение. Ако обаче е станало вчера, може и да се разсмеете или да кимнете небрежно. Това е защото вече сте пресекли нищото на съня до следващия остров на Времето. Колко спомени можете да повикате в един миг? Сигурно много. Но колкото и да са, ще бъдат само късче от цялото количество. Колкото по-дълго дишате на тоя свят, толкова повече стават спомените. Ето защо винаги, когато потъна в сън, идват невидимите помощници, за да прогонят болките и неприятностите, които инак ще нося вечно в себе си. Може да ви прозвучи безсърдечно, но не е така. Съвсем не искам да кажа, че не страдам за разни отминали събития и че не зная какво е вина. Имам по-скоро предвид, че с течение на вековете съм развил един нов вътрешен рефлекс. Случи ли се да бъда разтърсен емоционално, гледам час по-бързо да се наспя. А когато се пробудя, мислите ми вече са насочени към предстоящото. Минава време, паметта кръжи като лешояд все по-ниско над причината на болката, накрая се спуска върху нея, нахвърля се отгоре й и я разкъсва, а миналото е само ням свидетел на случката. Мисля, че това се нарича перспектива. Виждал съм много хора да умират. По най-различни начини. И никога не съм оставал безразличен. Но сънят дава възможност на спомените да се реорганизират и възвръща яснотата на мислите ми. Защото съм виждал и хора да живеят, познавал съм цветовете на радостта, скръбта, любовта, омразата, пресищането и покоя.

Открих я в планината една сутрин, на много мили от всякакъв път и дом. Устните й бяха посинели, а пръстите — изтръпнали от студ. Носеше плътно прилепнало по тялото трико с цвят на тигрова кожа и се беше свила на топка под един къпинов храсталак. Загърнах я с якето си, оставих на земята чантата с образците от минерали и инструментите и така и не се върнах повече за нея. Тя гореше от треска и на няколко пъти промълви „Ноел“, докато я носех към колата, и аз реших, че това е името й. Имаше няколко по-сериозни рани и множество дребни охлузвания и натъртвания. Откарах я в една клиника, където се погрижиха за раните и я настаниха за през нощта. На идната утрин отскочих да видя как е и научих, че отказвала да си съобщи името. Освен това, изглежда, не беше в състояние да заплати за престоя. Аз платих сметката, а когато я попитах какво смята да прави, тя ми каза, че не знае. Предложих й да се настани в къщата, която бях наел, и тя прие. През първата седмица имах чувството, че в дома се е заселило някакво привидение. Тя не говореше, а на въпросите ми отвръщаше почти едносрично. Готвеше ми и чистеше, но през останалото време не излизаше от стаята си. На втората седмица ме чу да подрънквам на една стара мандолина — не бях я хващал в ръце от много седмици — и тогава излезе и седна в другия край на стаята да ме слуша. Продължих да свиря часове наред, защото това бе единственото, което предизвика някаква реакция в нея. Когато накрая оставих изморен инструмента, тя ме попита дали бих й позволил да опита и аз кимнах. Тя пресече стаята, пое мандолината, нагласи я и засвири. Изпълнението й трудно можеше да се нарече виртуозно, както, впрочем, и моето. Слушах я, сипах й чаша кафе, накрая й пожелах „лека нощ“ и това бе всичко. На другия ден обаче тя бе коренно променена. Първо — защото бе сресала назад лъскавите си черни коси и ги беше прихванала с шнола. Очите й вече не изглеждаха така подпухнали. Още на закуска ме заговори за какво ли не — от времето и новините, през моята колекция от минерали и музиката до екзотичните риби. Говорихме за всичко освен за самата нея. Започнах да я извеждам насам-натам: ресторанти, изложби, разходки по брега — навсякъде освен в планината. Така продължихме близо четири месеца. После един ден осъзнах, че съм започнал да се влюбвам в нея. Разбира се, не й го казах, макар че тя сигурно го беше забелязала. Дявол да го вземе, та аз не знаех нищо за нея и това ме караше да се чувствам неловко. Защо да не предположа, че някъде я чакат например съпруг и шест любящи деца? Помоли ме да я заведа на танци. Направих го и двамата танцувахме на терасата, под звездите, докато затворят заведението — трябва да беше към четири сутринта. А когато се пробудих късно на идния ден, вече бях сам. В кухнята на масата ме чакаше бележка: „Благодаря ти. Моля те, не ме търси. Време е да се връщам. Обичам те.“ Подпис естествено липсваше. Това е всичко, което зная за момичето без име.