Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 51

Просто го следвах. Следвах го чак до пладне, когато той спря любезно и ме изчака да се нахраня и после до вечеря, когато направи същото.

Малко след това обаче светлинката отново взе да се държи странно. Всъщност прехвърли се отляво и се изгуби от погледа ми. Продължавах да се озъртам, защото бях привикнал с нея. Дали някой не си мислеше, че ще продължа да я следвам сляпо до края, встрани от предначертания маршрут, заради навика или с притъпена от умората бдителност? Напълно възможно.

Чудех се къде ли щеше да ме отведе, ако й бях дал тази възможност.

Сетне прецених, че няма нищо страшно, ако я следвам в продължение на двайсетина минути. Нагласих пистолета в кобура и зачаках появата й.

И тя дойде. Когато повтори последното си изпълнение, аз се обърнах и я последвах. Светлинката ту завързваше своя полет, ту спираше, изчакваше ме да я застигна и отново литваше.

След няколко минути заръмя лек дъждец. Въпреки сгъстяващия се мрак виждах ясно без помощта на джобното фенерче. Съвсем скоро дрехите ми подгизнаха. Изругах, пъхнах ръце в джобовете и се помъчих да потисна треперенето си.

Приблизително половин миля по-нататък, вече вир-вода, измръзнал, вкиснат заради гадното време и завладян от болезненото чувство на самота, най-сетне бях оставен на мира. Светлинката изчезна. Чаках я, но тя не се завърна.

Доближих предпазливо мястото, където я зърнах за последен път, и го заобиколих отдясно, стиснал пистолета в ръка, като опипвах местността едновременно с поглед и с мисловен взор.

Докоснах един изсъхнал клон на дърво и той се скърши.

— Спри! Не го прави, за Бога! Недей!

Хвърлих се на земята и се претърколих.

Викът бе проехтял някъде вдясно. Огледах предполагаемото място от разстояние десетина крачки.

Вик ли? Дали наистина бе имало звук, или го бях чул в мислите си? Не бях съвсем сигурен.

Чаках.

После, толкова тихо, че отпърво не бях убеден дали наистина ги чувам, до мен достигнаха сподавени ридания. Колкото по-тихи са звуците, толкова по-трудно се разбира откъде идат, и този случай не беше изключение. Завъртях бавно глава отляво надясно, ала не зърнах никого.

— Кой е там? — прошепнах, без да зная накъде да гледам.

Никакъв отговор. Риданията обаче не стихнаха. Пресегнах се с ума си и долових болка, объркване и нищо повече.

— Кой е там? — повторих.

Последва тишина, сетне нечий глас произнесе:

— Франк?

Този път предпочетох да изчакам. Оставих да се изниже цяла минута, преди да потвърдя, че съм аз.

— Помогни ми.

— Кой си ти? Къде си?

— Тук…

И отговорите изникнаха в главата ми, космите на тила ми настръхнаха, а ръката ми неволно легна върху дръжката на пистолета.

— Данго Ножа!

Вече знаех какво се е случило, ала все още не ми стискаше да светна с фенерчето, за да видя по-добре.

Моето блуждаещо огънче избра този миг, за да се появи отново.

То се понесе край мен, вдигна се нависоко и внезапно засия ярко. Беше увиснало на петнадесет-двадесет стъпки над земята и лумтеше като огън. Точно отдолу стоеше Данго. Друга възможност, освен да стои, нямаше. Защото беше пуснал корени.