Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 52

Измършавялото му триъгълно лице беше обрасло с рядка черна брада, а косата му се беше оплела с листата от неговите клони. Очите му бяха черни, хлътнали, изпълнени с ужас. Кората, с която бе покрито тялото му, бе нашарена от дупчици на насекоми, птичи изпражнения и обгорени участъци от множество малки огньове в основата. Едва сега забелязах, че от клона, който бях скършил, преминавайки край него, се стича кръв.

Изправих се бавно.

— Данго… — понечих да заговоря.

— Те ми ровичкат из краката! — прекъсна ме той.

— … съжалявам. — Свалих пистолета, почти щях да го изпусна.

— Защо той не ме остави да умра?

— Защото някога си бил мой приятел, а след това и мой враг — отвърнах. — И ме познаваш — добре.

— Заради теб? — Дървото се люшна, сякаш протягаше клоните си към мен. Той започна да ме проклина, а аз стоях и слушах, докато дъждът, примесен с кръвта му, попиваше в меката почва. Някога двамата бяхме партньори в едно съвместно начинание и той се опита да ме измами. Дадох го на съд, спечелих, а след това той се опита да ме убие. Настаних го в болница, на Земята, и той загина при автомобилна катастрофа около седмица след като го изписаха. Сигурно щеше да ми види сметката, ако му се беше удала подходяща възможност да замахне с ножа. Но аз се постарах да не му дам никакъв шанс. В известен смисъл дори допринесох с организирането на онзи нещастен случай с катастрофата. Знаех, че няма да се усмири, докато не ме изкорми — т.е., докато е жив, — а никак не ми се щеше да бъда изкормен.

Косо падащата светлина придаваше на лицето му мъртвешки вид. Кожата му беше с цвят на отровна гъба, а очите му святкаха като на разгневена котка. Тилът му бе напълно сраснал със стеблото, раменете му се сливаха с него, а два съвсем хоризонтални клона вероятно обвиваха ръцете му. Не се различаваше нищо от тялото му под кръста.

— Кой те подреди така? — попитах го аз.

— Един голям зелен копелдак. Пей’анец… Изведнъж се озовах тук. Не разбирам как стана. След катастрофата…

— Ще го намеря — прекъснах го аз. — Дошъл съм да се срещна с него. Ще го убия, а после ще те измъкна оттук…

— Не! Не си отивай!

— Това е единственият начин, Данго.

— Ти не разбираш какво чувствам… — Не мога да чакам повече… Моля те…

— Ще ми отнеме само няколко дни, Данго.

— … ами ако той ти надвие? Тогава край на надеждите! Божичко! Да знаеш само колко боли! Франк, съжалявам за онази сделка. Повярвай ми… моля те!

Сведох поглед надолу, сетне потърсих източника на светлината.

Вдигнах пистолета, наново го свалих и промълвих:

— Не мога да те убия още веднъж.

Той прехапа устни и по брадичката му се стече тънка струйка кръв, а от очите му бликнаха сълзи. Отместих поглед встрани.

Запрепъвах се назад, като мърморех на пей’ански. Едва сега осъзнах, че съм до енергоизточник. Почувствах близостта му внезапно. Ставах все по-висок и по-висок, докато Франк Сандоу се смаляваше, а когато свих рамене, земята се разтърси от тътнежи. Вдигнах лявата си ръка и в небето прокънтя гръмотевица. Когато я изтеглих назад към рамото, всичко наоколо се озари от заслепяваща светкавица, а кожата ми настръхна.