Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 50

— Добър вечер — извиках й любезно. — Дошъл съм да убия онзи, дето те е изпратил.

— Всъщност може пък да си само блатен газ — продължих не след дълго. — В такъв случай оттеглям последната си забележка.

— Каквото и да си — добавих след малко, — в момента нямам никакво намерение да се отклонявам от пътя си. Така че, ако желаеш, можеш да си вземеш почивка за цигара.

Сетне почнах да си подсвирквам „Дълъг е пътят до Типърери“. Светлинката обаче продължаваше да ме следва. Мъждукаше само на петдесетина стъпки от мен и сякаш чакаше нещо. Опитах се да я докосна по мисловен път, но тя сякаш не съществуваше. Измъкнах пистолета, но се отказах и го прибрах. Допуших цигарата, смачках я и поех отново на път.

Светлината ме следваше неотклонно.

Подир около час реших да си направя бивак в края на малка полянка. Загърнах се с микроодеялото, стъкнах малък огън и стоплих супата, която бях взел. Отблясъците едва ли се забелязваха надалеч в нощ като тази.

Блуждаещият огън витаеше някъде на границата на осветения кръг.

— Искаш ли кафе? — предложих му аз. Нямаше отговор, което бе добре, защото носех само една чаша.

Когато се нахраних, запалих пура и оставих огъня да отслабне до жар. Пуфках си пурата и съжалявах, че не се виждат звезди. Нощта бе тиха, а студът вече проникваше в костите ми. Усещах как е захапал върховете на пръстите ми и бавно ги дъвче. Съжалявах също така, задето не бях взел манерка с бренди.

Моят спътник стоеше неподвижно на поста си и аз вторачих поглед в него. Ако не беше някакъв природен феномен, значи го бяха изпратили да ме следи. Да рискувам ли да заспя? Рискувах.

Когато се събудих, часовникът ми показваше, че е изминал час и половина. Нищо не се беше променило. Не се промени и след четиридесет минути, нито след още два часа и десет минути, когато наново се събуждах.

Проспах остатъка от нощта, а на заранта установих, че онова все така се навърта край мен.

Денят бе досущ като предишния — студен и влажен. Събрах набързо бивака и поех отново, давайки си сметка, че съм изминал около една трета от разстоянието.

Но съвсем неочаквано събитията взеха нова насока. Моят спътник напусна позицията си вляво, изпревари ме и застана отпред. Дистанцията помежду ни се скъси до няколко метра, а когато стигнах мястото, където се намираше, той продължи напред, следвайки посоката, която бях избрал.

Виж това вече хич не ми се понрави. Сякаш невидимият разум, управляващ хвърчащото пламъче, ми казваше: „Виждаш ли, приятелче, знам добре накъде си тръгнал и как смяташ да стигнеш там. Защо не оставиш на мен да те водя?“ Мисълта за спотаената насмешка ме жегна болезнено и ме накара да се почувствам глупак. Имаше поне няколко неща, които можех да сторя в този момент, за да се отърва от досадника, но предпочетох да се въздържа.