Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 48

Продължих да вървя и тревата започна да се разрежда. Дърветата ставаха все по-високи, достигайки от петдесет до седемдесет стъпки, а наоколо все по-често се срещаха полегнали дънери. Хубаво място за засада, но също така подходящо и за прикритие.

Сенките бяха гъсти и дълбоки, над главата ми не спираше брътвежът на парамаймуните, от запад се задаваха безчислени легиони от облаци. Ниското слънце подпалваше краищата им в пламъци и пронизваше гората с ярки снопове през отворите. Лианите, обгръщащи някои от гигантските стволове, бяха разцъфнали като сребърни свещници и създаваха сумрачната атмосфера на огромен опушен храм. Прескочих един перлен ручей, из който се мятаха водни змии и издаваха вопли като нощни птици. Макар и изключително отровни, те бяха много дружелюбни.

Отсрещният бряг се издигаше, в началото постепенно, но колкото по се изкачвах, толкова повече се засилваше усещането за някаква неуловима промяна в околния свят. В началото нямаше нищо конкретно, за което да се хвана, единствено чувството, че картите не са подредени така, както ги бях оставил.

Хладината на утринта и гората не отстъпваше с напредването на деня. По-скоро, изглежда, се задълбочаваше. Въздухът ставаше все по-студен, небето почти бе скрито от ниски облаци, долавяше се и мирис на озон, като пред задаваща се буря.

Когато спрях, за да похапна, и седнах, опрял гръб на едно възстаричко петнисто дърво, неволно подплаших пандрилата, която се провираше между корените му. В мига, когато побягна, разбрах, че нещо никак не е наред.

Изпълних мислите си с желание малкото животинче да се върне и го изпратих към него.

То спря, обърна се и се загледа в мен. После се приближи, бавно. Подадох му една бисквитка и се помъчих да надзърна в очите му, докато я хрупаше.