Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 45

Вече не можех да различа „Модел Т“ над себе си. Чудесно.

От години не бях използвал въздухолета за друго, освен за безгрижна разходка. В мислите ми неусетно нахлуха спомени за почернели от късната нощ небета, за разбушувана морска повърхност и миризмата на пот, за горчивия дъх на „драмамин“ в устата и далечния тътнеж на тежкокалибрената артилерия, докато десантните катери наближават брега. И сега — също както тогава — аз обърсах потните си длани в панталоните, пъхнах разтреперани пръсти в джоба и докоснах заешкото краче. Братчето ми имаше същото. Сигурен съм, че щеше да му допадне спускането с въздухолета. Много обичаше самолети, планери и лодки. Луд беше по водни ски, гмуркане, акробатика и аеробатика — тъкмо затова избра парашутните части, а може би по същата причина го последвах и аз. Не бива да очаквате кой знае колко от едно жалко заешко краче.

Звездите засияха като Божията милост, хладни и далечни, веднага щом спуснах филтъра на похлупака и прекъснах светлината на слънцето. Мопсус обаче продължаваше да я отразява право надолу в шахтата. Орбитата й беше някъде по средата. Флопсус се движеше най-близо до планетата, но точно в този момент бе от другата страна. Силите на трите спътника се разпределяха така, че моретата бяха сравнително спокойни, ала веднъж на няколко години те вдигаха чудовищна вълна. Тогава от океана внезапно изникваха невероятно красиви коралови острови, целите оранжеви и пурпурни, щръкваха към небето зелени планини, покрити с водорасли, а бреговете се покриваха с камъни, кости, мъртви риби и кехлибар, следваха необичайно силни ветрове, драстични температурни колебания, инверсии, миражи, нашествия от облаци, рисуващи гигантски катедрали в небето, а сетне идеше дъждът и цели водни грамади се изсипваха върху сушата, докато вълшебните острови бавно се връщаха на морското дъно. Протей — скрил се един Бог знае къде — разтърсваше света с гръмотевичния си смях при вида на нажежения до бяло тризъбец на Нептун, който пронизваше вълните, а те му отговаряха със съсък. Удар, съскане, удар, съскане. А когато всичко свършеше, втрещеният зрител можеше само да разтърка удивено очи.

Точно сега Илирия беше като лунно сияние през тензух. Съвсем скоро някъде долу щеше да се размърда неспокойно в съня си същество, приличащо на земната котка. Ще се пробуди, ще вдигне очи за миг към небето, ще се протегне и ще замърка доволно. Постепенно мъркането ще набере сила, ще отекне и в най-далечните хълмове, докато листата затрептят по клоните на дърветата. Те първи ще го почувстват. Те, родени от моята нервна система, откъснати от собствената ми ДНК, оформени в първоначални клетки по волята и желанието на ума ми, те всички ще доловят близостта му. Предчувствие… „Да, чеда мои, аз си идвам. Защото Белион е дръзнал да слезе сред вас…“