Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 43

* * *

Малисти не бе открил никой и нищо на Дрискол. Делгрен от Дилпей също не ми оказа кой знае каква помощ, тъй като не беше виждал своя ученик от векове. Дори ми намекна, че готвел малка изненада за Грингрин в случай, че реши някога да се завърне на Мегапей. Зачудих се дали чувствата ни към него не са взаимни.

Както и да е, тези неща вече нямаха значение. Времето на престоя ми на Мегапей бе наближило своя край.

Изстрелях „Модел Т“ право в небето и продължих, докато пространството и времето престанаха да съществуват за моето собствено време и пространство. Че дори и след това.

* * *

Първо анестезирах, а после разрязах средния пръст на лявата си ръка, имплантирах вътре лазерен кристал и една съвсем микроскопична пиезоелектрическа мрежа, заших разреза и подържах четири часа ръката си във възстановяващия апарат. Не остана и следа от белег. Опитам ли да използвам пръста, сигурно щеше да ме засърби ужасно, но река ли да го изпъна напред, да свия останалите и да обърна дланта си нагоре, от върха му щеше да бликне лъч, който бе в състояние да прогори дупка в дебело две стъпки парче гранит. Подредих грижливо пакетите с храна, лекарства и превързочни материали, а в една отделна по-малка раница поставих корените от глитен. Не се нуждаех нито от компас, нито от карта, но кутия кибрит, микроодеялото, джобно фенерче и чифт нощни очила сигурно щяха да ми свършат работа.

Реших да не се приземявам с „Модел Т“, а да го оставя на орбита и да се спусна с моя неметален въздухолет. Смятах да остана не повече от една илирианска седмица на повърхността. Програмирах „Модел Т“ така, че да изчака тази седмица, а сетне да локализира мястото, където се долавя най-силно енергопотребление, да се спусне над него — а след това да се завръща там на всеки двадесет и четири часа.

Спах, ядох. Чаках, мразех.

После, един ден, се разнесе тихо нарастващо бръмчене, което премина във вой. Отново тишина. Звездите се понесоха с бясна скорост, но не след дълго отново замряха край мен. Точно отпред висеше една от тях — най-ярката.

Уверих се, че това наистина е Илирия, после започнах сближаването.

След няколко дни — или епохи — вече я разглеждах с просто око — мъничък зеленикав опал със сияйни морета и безчислени брегове, езера, фиорди, изобилие от растителност върху трите тропически континента, прохладни гори и многобройни водни басейни на четирите други материка в умерения пояс, никакви високи планини, но много хълмове, девет малки пустини, колкото да има разнообразие, една лъкатушеща река, половината от дължината на Мисисипи, сложна система от океански течения, с които ужасно се гордеех, и близо петстотин мили дълъг провлак с гръбнак от планинска верига, който бях вдигнал между два континента само защото геолозите мразят подобни неща точно толкова, колкото пък ги обичат антрополозите. Полюбувах се на буреносния циклон, оформящ се в близост до екватора, но не след дълго той се понесе на север и се превърна в порой от вода над развълнувания океан. Докато се спусках надолу, трите луни — Флопсус, Мопсус и Катонталус — се изредиха да изгряват над хоризонта.