Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 44

Оставих „Модел Т“ в издължена, елиптична орбита отвъд най-далечната луна, прегледах за последен път въздухолета и отидох да си събера багажа. Взех ултразвуков душ и облякох черна риза и панталон — и двете от водонепроницаема материя, чието название все не успявам да запомня, въпреки че фабриката отдавна ми принадлежи. Навлякох обувки, с каквито, предполагам, се тръгва на бой, макар всички в наше време да ги наричат планинарки, и пъхнах вътре крачолите на панталона. След това затегнах мекия кожен колан, от който стърчаха две миниатюрни дръжки — всъщност накрайниците на телта за душене, сложих си отгоре втори колан с кобур, в който бях пъхнал лазерен пистолет, а за допълнителна коледна украса накачих с халкички дузина ръчни гранати. На шията ми висеше златен медальон с осколъчна граната вътре, а на дясната си китка пристегнах хронометър, нагласен по местното време, който изстрелваше струйка парализиращ газ, когато стрелката сочи девет и аз изтегля оста. В джобовете пъхнах носна кърпа, гребенче и за късмет, останките от заешко краче, което сигурно беше на хиляда години. Ето, че бях готов.

Отново ми предстоеше чакане. Исках да се спусна през нощта, носейки се надолу подобно на някое черно пухче, докато достигна континента Великолепие на разстояние не по-малко от стотина и не повече от триста мили от целта.

Напъхах се в спалния чувал, изпуших една цигара и се прехвърлих в отсека с въздухолета. Херметизирах го и се качих на борда. Затворих прозрачния сфероподобен купол, херметизирах и него и почувствах лек топъл повей на свеж въздух над главата ми и още един отдолу. Натиснах копчето, с което се отваряше външният люк.

Стената се отмести встрани и аз надзърнах право надолу, към сърповидната луна, в която се беше превърнал моят свят. Оставих на моя верен „Модел Т“ да се погрижи за това да бъда изстрелян в нужния момент и на въздухолета да прецени мига, когато да премине в спирачен режим. От мен се изискваше единствено да контролирам полета, когато навлезем в атмосферата. Двамата с въздухолета не тежахме повече от няколко десетки килограма благодарение на антигравитационните елементи в корпуса му. Освен това беше снабден с рул, елерони, стабилизатори, сгъваеми платна и парашут. Биваше го да лети както хоризонтално, така и вертикално, но не беше обикновен планер, а по-скоро платноходка, пригодена за някой триизмерен океан. Тръпнех в очакване във вътрешността му и току поглеждах към вълната на нощта, която се носеше към мен. Показа се Мопсус и в същия миг като по команда Катонталус се скри. Засърбя ме десният прасец. Докато го почесвах, над главата ми блесна синя светлина. Затегнах колана и тя се смени от червена.

Отпуснах се назад, в кабината отекна неприятно сигнално бръмчене, червената светлина угасна, почувствах удар от магарешка подкова в гърба си и небосводът се изпълни със звезди.

Сега вече не летях надолу, а напред. Не падах, а се придвижвах хоризонтално и при това едва доловимо — така че затворих очи. Светът бе като шахта, като черна дупка. Капсулата взе да се изпълва с топлина и единствените звуци бяха ударите на моето сърце, дъхът ми и свистенето на реактивната струя.