Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 42

Бях претръпнал. Това, мисля, е най-точният израз за състоянието ми. И преди съм се чувствал така — неведнъж и на най-различни места, където ме е захвърлял животът. Сега вече страхът и тъгата ми липсваха. Не изпитвах нищо, дори гняв. Той щеше да дойде по-късно, знаех го със сигурност, но за момента бях твърде млад — или прекалено стар.

Защо денят разцъфва толкова ярко и морето блести така жизнерадостно? Защо ветрецът е все така приятно солен, а птичите песни от гората долитат като музика до слуха ми? Природата не е толкова симпатична, колкото се опитват да я представят поетите. Само хората са в състояние да ви съчувстват, когато спуснете кепенците с очевидното намерение да не ги вдигате отново. Ще остана на Мегапей, Мегапей, Мегапей, за да слушам молитвите за Лоримел Многоръкия под съпровода на някоя древна флейта. Междувременно Шимбо отново ще се изкачи в планината, начело на процесията, а аз — Франсис Сандоу, ще наблюдавам отварянето на гроба — сив, антрацитен, черен, и затварянето на криптата. После ще остана още няколко дни, докато се уредят всички нерешени дела на моя учител, и накрая отново ще потегля на моето пътешествие. И ако свърша по същия начин — какво пък, това е животът.

Твърде много мрачни мисли за една ранна утрин. Станах и се върнах в кулата, за да чакам.

В дните, които последваха, на сцената отново се появи Шимбо. Като в сън си спомням гръмотевицата. Не беше една, а много, цял съпровод от небесни тръби и огнените йероглифи на светкавиците над планините, под свъсените облаци. Едва сега природата пророни сълзи и то само защото Шимбо бе дръпнал въжето на камбаната. Помня добре сиво-зелената процесия, лъкатушеща през гората към мястото, където дърветата се смаляват и отстъпват на нащърбените камънаци. Крачех зад поскърцващата каруца, скрит под качулката на Назования и заметнат с шала на скръбта, стиснал в ръце маската на Лоримел, чиито очи бяха покрити с черна превръзка. Никога вече светлината му нямаше да озарява светилищата, освен ако някой друг не бъде Назован с неговото име. Знаех добре, че тази светлина бе пламнала за последен път във всички светилища из цялата вселена в момента на неговата смърт. А после голямата, сива, антрацитна, черна врата се хлопна. Странен сън, не смятате ли?

След като всичко свърши, седях близо седмица в кулата, както се очакваше от мен, в компанията на собствените си нерадостни мисли. През тази седмица дойде съобщение от Централната регистрационна служба през Хоумфри. Не го прочетох, докато не изтече и последният ден, а когато го сторих, узнах, че в момента Илирия е притежание на Изследователска компания „Грийн“.

След още едно запитване, този път оттук, успях да установя, че споменатата Изследователска компания принадлежи на Грингрин-тарл, роден в Дилпей, бивш ученик на Делгрен от Дилпей, който е Назован с Името Клайси, От Чиято Уста Бликат Дъги. Свързах се с Делгрен и се уговорих с него за среща на следващия ден следобед. Най-сетне дойде време за спане. Този път не ме споходиха сънища.