Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 40

— Да имаш някакви предложения? — попитах го.

— Тъй като няма смисъл да се бяга от отмъщение, замислено от пей’анец, препоръчвам ти да го откриеш колкото се може по-скоро и да го предизвикаш на разходка из нощта на душата. Мога да ти осигуря малко пресни глитенови коренчета преди да тръгнеш.

— Благодаря ти. Не съм особено вдъхновен от идеята ти.

— Съвсем просто е, а и някой от двама ви накрая ще умре, с което ще реши незабавно проблема. Така че ако приеме, няма за какво да се безпокоиш. Ако пък ти умреш, ще бъдеш отмъстен от моите наследници.

— Безкрайно съм ти благодарен, дра.

— Няма защо.

— А какво отношение има Белион към Грингрин?

— И той участва.

— Как така?

— Изглежда двамата са сключили някакъв договор.

— И?

— Това е всичко, което зная.

— Как мислиш, той готов ли е да излезе на разходка с мен?

— Това не зная. — Той помълча малко и продължи: — Какво ще кажеш, ако погледаме прилива?

Настаних се до него и втренчих поглед във вълните. Разговорът продължи едва след половин час.

— Свърши се — обади се пръв той.

— Няма ли още?

— Не.

Небето притъмня и платноходките взеха да се прибират. Все още чувах прибоя, усещах миризмата на океана и виждах черното му, равномерно полюшващо се туловище. Предчувствах, че всеки миг някоя невидима птица ще изкряка и това наистина стана. Още дълго продължих да се взирам в ъглите на моя смълчан ум, мъдрувайки над разни неща, които бях оставил там преди много време и бях забравил — а някои от тях така и не бях успял да осъзная. Моето Голямо дърво сведе корона, Долината на сенките избледня, а Островът на мъртвите бе като камък, захвърлен в средата на залива. Бях сам, съвсем сам, абсолютно сам. Знаех кои са следващите думи, които ще чуя, и малко по-късно наистина ги чух.

— Пътувай с мен тази нощ — рече той.

— Дра…

Нищо.

После:

— Трябва ли да е точно тази нощ?

Мълчание.

— Къде тогава ще остане Лоримел Многоръкия?

— В щастливото нищо, откъдето ще се завърне, както винаги.

— Ами твоите дългове, враговете ти?

— Разплатил съм се с всички.

— Спомена нещо за идната година, за петия сезон.

— Сега срокът е друг.

— Така значи.

— Нека прекараме нощта в събеседване, Сине земни. Искам да те посветя в моите последни тайни преди изгрев-слънце. Сядай.

Така и сторих, отпуснах се в краката му, също както в онези далечни дни, които времето отдавна е замъглило в спомените ми и когато бях много, много по-млад. Той започна да говори, а аз затворих очи и се заслушах.

Знаеше какво прави, знаеше и какво иска.

Ала нищо не беше в състояние да прогони тъгата и страха ми. Той ме бе избрал за свой водач, за последното живо същество, което ще види. Това бе най-високата чест, която можеше да ми окаже, и аз знаех, че не я заслужавам. Защото не бях използвал по най-добрия начин онова, което ми бе дал. Позволих си да сгреша за цял куп неща, за които не биваше да допускам и най-малката грешка. И това му беше известно. Не че имаше някакво значение. Аз бях избраникът. Което пък го правеше единствения в цялата галактика, способен да ми напомни за моя собствен баща — мъртъв от хиляда и повече години. Защото прощаваше всички мои прегрешения.