Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 14

Кати наистина успя да ме съзре в собственото ми видение, което означаваше, че все още има малка надежда…

Включих екрана и се заех да разглеждам спиралите от светлина, движещи се по и обратно на часовниковата стрелка в една точка приблизително пред очите ми. Това бяха звезди, които изглеждаха така, наблюдавани от тази страна на космоса. Докато си висях там, а вселената се движеше около мен, почувствах как пламъците обхващат десетилетните слоеве тлъстина, натрупали се върху сърцевината на моята душа, и постепенно се разгарят в буен огън. Тук някъде издъхна човекът, когото дълги години и с немалки усилия бях създавал, докато — надявах се, не, чувствах го — Гръмовержецът Шимбо от Абаносовата кула продължаваше да живее.

Любувах се на бясно въртящите се звезди, опечален, горд и благодарен, какъвто може да бъде само един мъж, надживял предназначението си в този свят и осъзнал, че все още има сили да си изкове нова цел, а сетне да я постигне.

Трябва да съм въздъхнал още няколко пъти, преди вихърът в небето да ме всмукне в самия център на следващия мрачен сън, студен, лишен от образи и притихнал, каквато е навярно само Долината на сенките.

* * *

Изминаха близо две седмици преди Лорънс Конър да приземи своя „Модел Т“ в един от хангарите на Алдебаран В, наречен след откриването си Дрискол. Две седмици на борда на „Модел Т“, където всъщност времето бе спряло във фаза. Не ме питайте как, моля ви. Нямам време да пиша цял научен труд. Но ако Лорънс Конър бе решил да свърне назад и да се върне на Хоумфри, щеше да прекара още две седмици в скучни занимания като калистенетика, интроспекция и четене преди да се появи там, при това същия следобед, когато Франсис Сандоу бе потеглил на път — без съмнение за всеобща и неописуема радост на животинското царство. Но той не постъпи така. Дребна случайност, благодарение на която на Сандоу предстоеше да се захване с един сравнително изгоден бизнес с експорт на материал за лули от корените на бялото изтравниче, към който всъщност не проявяваше никакъв интерес. Целта беше само да хвърли прах в очите на другите, докато подрежда парчетата от мозайката, която му предстоеше да реши. А може би това бяха парчета от различни мозайки? И така да беше, нямаше кой да му го каже.